Патриша Грасо - Жрицата

Отец Бъндълс се въздържа да я упрекне за нехристиянските й възгледи.

— Всеки ден ще чета заупокойна молитва за душата на госпожа Мегън — обеща той.

— Благодаря ви, отче. — Кийли вярваше на християнските ритуали също толкова малко, колкото бе вярвала майка й, но криеше това за да не безпокои хора като отец Бъндълс.

— Бог да те пази, дете мое — рече духовникът и я благослови.

Без да кажат нито дума повече, тримата конници пришпориха конете си. Въпреки че сърцето й бе свило на топка, Кийли не се обърна, за да хвърли прощален поглед към досегашния си дом. Съдбата й я очакваше в Англия. Мегън го бе видяла, а онова, което видеше майка й, неизбежно се случваше.

Лестър, Англия

През този августовски ден слънцето грееше високо на безоблачното небе. Вече почти месец незапомнени горещини измъчваха жителите на Лестър.

Някакъв самотен конник достигна върха на обрасъл с трева хълм и при гледката, която се разкри пред него, сърцето му трепна от радост. След неколкодневна езда под изгарящото слънце граф Базилдън бе достигнал целта си — лятната резиденция на кралица Елизабет. Пред него се издигаше замъкът Кенилърт, домът на Робърт Дъдли, граф Лестър.

Старият замък открай време се свързваше с името на крал Артур и Ричард Девъро знаеше историята му. Огромното имение първоначално било норманска крепост. Хенри V бе прибавил лятна къща с изкуствено езерце, а Дъдли бе наредил да построят още сгради в по-изящен стил с високи прозорци, каквито бяха на мода в момента.

— Не разбирам защо Елизабет е толкова благосклонна към сина на един предател — говореше си сам Ричард. Членовете на рода Дъдли бяха толкова верни, колкото постоянен бе вятърът — днес така, утре иначе.

Ричард искаше да сложи край на това уморително пътуване и пришпори коня си, който измина разстоянието до великолепното имение в галоп. Едва бе влязъл във вътрешния двор, мъжът скочи от седлото и хвърли поводите на едно конярче.

— Погрижи се добре за него — нареди му Девъро.

— Да, ваша светлост — отвърна момчето с широка усмивка.

— Вече се чудех къде се бавиш — достигна до слуха на Ричард познат глас.

Той се обърна и подаде ръка на барон Уилис Смит, един от най-близките му приятели.

— Не вярвам Дъдли да ми е приготвил стая — рече Ричард.

— Всичко тук е претъпкано — отвърна Смит. — За щастие успях да ти запазя един нар в моята стая.

Добрите познайници граф Базилдън и барон Смит се запътиха към главната постройка. Жените, край които минаваха — знатните дами, също както и обикновените прислужници — спираха, за да се насладят на съвършената гледка, която представляваха двамата мъже.

И двамата бяха чудесно сложени. Имаха широки рамене и тесни тазове, а прилепналите панталони подчертаваха мускулестите им бедра. Приликите между двамата обаче свършваха дотук.

Високият граф със зелени очи и бакъреночервени къдрици стъпваше с елегантността на хищник. По-силният чернокос барон имаше дълбоко поставени кафяви очи и по-скоро тромава походка.

Ако имаха избор, почитателките на мъжката красота без съмнение биха избрали графа, който, както всеки знаеше, беше по-богат и от папата.

Барон Смит вечно имаше финансови затруднения, въпреки че пронизващият му поглед обещаваше повече от злато и скъпоценни камъни.

— Госпожа Мери и госпожа Джейн ме тормозеха през цялото време. На всяка цена искаха да узнаят кога пристигаш — разказваше Уилис Смит, докато влизаха в главната постройка. — Да не мислиш, че можеш да си играеш с две любовници в една и съща къща, без да се насадиш на пачи яйца?

Не получи никакъв отговор. Забелязал, че приятелят му е спрял, Смит се обърна.

Ричард стоеше насред огромното фоайе и гледаше към някаква млада дама. Когато русата красавица разпозна графа, тя спря, направи реверанс и му хвърли очарователна усмивка. След като я бе измерил от главата до петите и я бе съблякъл с поглед, Ричард й смигна многозначително.

— Госпожица Сара изглежда особено привлекателна — отбеляза той, проследявайки я със смарагдено зелените си очи.

— Дали ще й се усмихне съдбата да стане следващата ти любовница? — попита Уилис. — Или това щастие ще я отмине?

Ричард наблюдаваше приятеля си с бялото на очите си.

— Уил, добре знаеш, че не си падам по разни шушу-мушу с неомъжени жени.

— Девъро!

Чул името си, Ричард се обърна и изчака граф Лестър, който идваше насреща им.

— Добре дошъл в Кенилърт. Кралицата тъкмо си почива от сутрешния лов — обясни Дъдли. — Да й съобщя ли за пристигането ви?