Патриша Грасо - Жрицата

— Графинята общува с хора от простолюдието? — изненадано попита Уилис.

Ричард сви рамене.

— Доста години минаха, откакто Бриджит се скара с мъжа си, избяга от него в Лондон и си изкарваше прехраната като келнерка в тази кръчма, докато двамата не се сдобриха отново.

Уилис се задъхваше от смях.

— Чудесно. Графиня, която се подвизава като келнерка.

— Доколкото си спомням, на Иън не му беше много смешно — сухо забеляза Ричард.

— Изглежда донякъде си приличаме със зет ти — рече Уилис.

Ричард повдигна едната си вежда.

— Липса на чувство за хумор — обясни баронът.

— По-скоро бих казал, че го притежаваш в излишък — отвърна Ричард. — Говори ли се в двора за нещо друго освен за моя позор?

Уилис направи кратка пауза, сякаш мислеше.

— Казват, че двамата с госпожица Моргана сте били почти сгодени.

Ричард направи гримаса.

— Най-добре последвай примера ми и си намери някоя богата наследница. Какво друго?

— Неотдавна някой си господин Фулвио Таджоли донесъл от Италия един странен уред, казва се вилица и…

— Ето къде сте били — прекъсна ги една жена, която сложи на масата пред тях две чинии с изпускаща пара яхния.

— Здравейте, Мариан — Ричард вдигна поглед към съпругата на собственика. Той взе дланта й и я целуна, както правеха в двора.

Мариан се разкиска. Беше симпатична жена с пищна фигура, кафява коса, прошарена от руси и сиви кичури, и лешникови очи, които гледаха закачливо.

— Госпожо, ще позволите ли да ви представя барон Уилис Смит — рече Ричард.

Сега Уилис последва примера на приятеля си и целуна ръка на жената.

— Удоволствието е изцяло мое, скъпа госпожо.

— Веднага се познава благородникът — видимо впечатлена рече Мариан. — Отдавна не сте ни посещавали. — Обърна се отново към Ричард. — Как е сестра ви?

— Бри е добре, но съдбата я е дарила с дъщеря, която е също толкова темпераментна, колкото и майка й.

Жената поклати глава състрадателно и се ухили:

— Добре я разбирам. И аз имам големи грижи с дъщеря си Тереза.

— Моите съболезнования — отвърна Ричард. След това продължи, снишавайки глас: — Тук съм, за да пипна двама крадци и имам нужда от помощта ви. Става дума за двама исполини… виждали ли сте ги сред гостите в „Петела“?

— Имате предвид спътниците на жената с теменужено сините очи? — попита Мариан.

— Жена с теменужено сини очи? — изненадано попита Ричард. Единственият човек с такива очи, когото познаваше, бе херцог Лъдлоу.

Мариан кимна.

— Как се казват те?

— Глендоуър, струва ми се. Или Лойд.

— Уелски глупаци — промърмори Уилис.

— Тази сган ме ограби по пътя към замъка Лъдлоу — обясни Ричард на Мариан.

— Свалили му ботушите и му отмъкнали коня — добави Уилис. — Графът изминал пътя до замъка бос.

Мариан едва не се пръсна от смях. Уилис Смит се присъедини към нея.

Ричард усети как кръвта му кипва, но не можеше да стори нищо и това бе още една причина да жадува за отмъщение. Откакто в Шропшир бе попаднал в ръцете на онези негодници, бе станал за посмешище на всички — нещо, което никак не му се нравеше. Скъпо щяха да му платят тези уелски разбойници за преживяното унижение.

— Да извикам ли стражата? — попита Мариан.

Ричард поклати глава. Стражата щеше да се погрижи двамата да увиснат на бесилото в Тибърн, но той предпочиташе да си отмъсти собственоръчно. Освен това не желаеше да пострада и жената, която бе възможно да няма пръст в престъплението.

— Откъде разбра, че са тук? — учуди се Уилис.

— Тези глупаци продали коня ми на моя собствен коняр — ухили се Ричард.

Уилис се засмя.

— Първо ти отмъкват коня, а след това ти го продават обратно?

— Точно така.

— Ще ги оставиш ли живи?

— Това, че с тях има и жена, променя плановете ми. — Ричард поклати глава. — Ще оставя Бийгън и няколко от хората ми да ги пазят.

— Ето ги, идват — прошепна Мариан, прикривайки устата си с длан. — Аз изчезвам.

— Ако дръзнеш да се обърнеш — предупреди приятеля си Ричард, — собственоръчно ще ти извия врата, кълна се.

Уилис се ухили и се задоволи да наблюдава графа, който дебнеше жертвата си.

Външността на Кийли накара Ричард да зяпне. Беше шокиран. Той не откъсваше очи от пленителната красавица с катранено черни коси, която влезе в кръчмата заедно с двамата си спътници. Въпреки скромните си дрехи тя му се стори неотразима, много по-хубава от така наречените красавици на кралския двор.

Ричард я видя да сяда на една маса с другите двама в противоположния край на кръчмата. Сега отмъщението бе последното нещо, за което мислеше…