Патриша Грасо - Жрицата

— Проклети негодници! — изруга той.

Сега съзря червено-кафявия камък в ръката си. Него навярно му бяха оставили в замяна на ограбеното. Шапката му лежеше наблизо.

Ричард се изправи с камъка в едната ръка и шапката в другата. Щеше да задържи камъка, за да му напомня за двамата негодници.

— Ако ми паднат — закле се Ричард, — ще съжаляват, че изобщо са се родили.

След това пое по най-унизителния път в живота си, пътя към замъка Лъдлоу.

— Ох! — той се наведе и извади острото камъче, забило се между пръстите на крака му. След това отново се изправи, разкърши рамене и продължи пътя си.

Сега осъзнаваше, че разбойниците му бяха дали добър урок. Когато един ден отидеше в Ирландия, винаги щеше да се грижи гърбът му да е добре защитен. Въпреки всичко негодниците скъпо щяха да си платят.

Ричард бе така погълнат от мисълта за отмъщението, че съвсем скоро стигна замъка. Смехът на войниците на Талбот го изтръгна от унеса му.

С високо вдигната глава той мина по моста и покрай най-външните отбранителни съоръжения. Въпреки пламналото си от срам лице граф Базилдън си даваше вид, че не чува смеха, който го съпровождаше навсякъде.

— Какво, по дяволите, правите тук, Девъро? — гласът принадлежеше на Робърт Талбот.

Ричард се обърна и повдигна едната си вежда, видял насреща си внушителната фигура на херцог Лъдлоу.

Дошъл съм да поухажвам Моргана, ваша светлост.

— Идвате бос от Лестър?

— Бях ограбен, глупако! — изрева Ричард и замахна с шапката си към херцога. Нямаше да позволи на никого да се смее за негова сметка. На никого с изключение на един-единствен човек.

Гърлен смях привлече вниманието на двамата мъже.

— Ах, Тали — изгука графиня Чешир, — Девъро има най-сладките… — Светкавично бързо херцогът й запуши устата, така че тя не можа да довърши изречението си.

— Приемете моите извинения за случилото се. Разбира се, можете да разполагате с гардероба ми, както ви е удобно — обясни Робърт Талбот на графа, докато го въвеждаше в замъка. — Ще заловим виновниците и ще ги окачим на бесилото — можете да бъдете сигурен.

— Наредете да претърсят местността за двама великани — отвърна Ричард.

— Великани? — повтори Талбот, който не повярва на ушите си.

— Имам предвид двама много високи мъже — поправи се Ричард. — Говореха с акцент… вероятно уелски.

— Много странно — рече Талбот.

Моргана Талбот стоеше в рамката на вратата и гледаше след баща си и босоногия граф Базилдън, които изчезнаха по дългия коридор.

— Какво се е случило? — попита тя графиня Чешир.

— Девъро е дошъл, за да ви ухажва — с дяволита усмивка отвърна госпожа Даун. — Графът има най-красивите пръсти на краката, в случай че намирате за забавни подобни подробности. Чух от госпожа Мери и от госпожа Джейн, че графът можел да предложи много повече от онова, което се виждало на пръв поглед.

Моргана Талбот зяпна графинята, но след това любопитството й взе връх над антипатията, която изпитваше към похотливата госпожа Даун.

— Какво може да ми предложи той?

— Девъро имал луничка на върха на… — Краят на изречението й се сля с гърлен смях и графиня Чешир влезе в голямата зала, за да изчака завръщането на двамата мъже.

Из градините цъфтяха пурпурни богородички и разпръскваха из въздуха неповторимия си аромат. Оставаха само още няколко дена до пълнолуние, до есенното равноденствие и пълното изравняване на деня и нощта. Лондонските християни правеха приготовления за деня на свети Майкъл, а селяните стягаха празника на плодородието.

Имаше и такива, които се подготвяха за един съвсем различен празник. Те знаеха кой се крие зад свети Майкъл — едно езическо божество, почитано в стари времена като бога на Слънцето.

Над Англия се спускаше вечер, най-тихите часове от деня преди залез слънце. Насред усамотен дъбов лес на хълма Праймроуз стояха трима души — двама великани и нежно, тъмнокосо момиче.

— Не ми харесва тази работа, малката — рече Одо.

— Ако някой ни види, ще бъдеш изгорена като вещица — добави Хю. — А и ние заедно с теб… като магьосници.

— Кралете и кралиците на гората ще ни закрилят — отвърна Кийли и посочи огромните дъбове. Тя навлече бялата си роба върху виолетовата вълнена рокля и бялата ленена блуза и скри катранено черната си грива под качулката. — Заради глупостта, която сте извършили в Шропшир, сме в голяма опасност. Навредим ли някому, ни се връща десетократно.

— Проклятие — избоботи Хю. — Вече ти казахме, че съжаляваме.