Патриша Грасо - Жрицата

— Тя човек ли е? — изтърси Хю.

— Може би — несигурно се усмихна Кийли. — Почувствах нечия закрила.

— Чия? — запъна се Одо.

Кийли сви рамене.

— Не видях лице.

— Навярно съм бил аз — рече Хю.

— Откъде ти хрумна? — възрази Одо. — Аз съм по-силен от теб.

— Глупости, не си — защити се Хю.

— Съм…

— Не!

Кийли се разсмя. Тя обичаше буйните си братовчеди, които смятаха за свой дълг да я закрилят.

— От какво се крием? — попита я Одо.

— Искаш да кажеш, от кого — поправи го Кийли. — Денят и нощта се изравняват, но татко Слънце губи от своята мощ. След края на този ден мъжът, когото сте обрали в Шропшир, няма да може да ни открие.

— Държа на живота си — рече Хю и докосна с ръка врата си. — Откъде знаеш, че в странноприемницата сме в безопасност? Да не си прочела бъдещето по облаците?

— Отговорът ще узнаем утре — отвърна Кийли. — Облаците, дърветата и вятърът ме посъветваха да се върнем в гостилницата.

— Не чух нищо такова — презрително рече Хю. Одо го плесна по тила.

— Забрави ли, че Кийли има дарба. Така ли е, малката?

— Мегън бе ясновидка, това е сигурно — измъкна се Кийли. Тя прехапа долната си устна, преди да признае: — Никога не съм усещала нещо подобно, но дълбоко в себе си чувствам, че ще се случи нещо необикновено.

— Това ми е напълно достатъчно — доволен рече Одо.

— Намирам за разумно да се скрием за известно време в стаята си — съгласи се Хю. — Ако онзи мъж ни спипа, не струваме и колкото калта под ноктите на някой селянин. Не ми трябва да съм ясновидец, за да зная това.

— Има още нещо — продължи Кийли, когато се качиха на конете си. — Златото, получено за коня на мъжа, няма да ни стигне за дълго в Лондон. Може би в гостилницата ще намерим работа, в случай че баща ми откаже да ме признае за своя дъщеря.

Въпреки късния час из тесните улички на Лондон все още гъмжеше от народ. Жителите на този град сякаш участваха в една никога не свършваща надпревара. Сред скупчените плътно една до друга къщи и тесните улички Кийли имаше чувството, че се задушава.

Опита се да диша дълбоко и равномерно, докато заедно с братовчедите си яздеше покрай пазара Чийпсайд и катедралата „Сейнт Пол“. Най-сетне достигнаха Фрайди Стрийт, където се намираше гостилницата „При петела“.

Толкова далече от дома, помисли си Кийли и се почувства странно самотна, въпреки че братовчедите й яздеха край нея, а наоколо бе пълно с народ. Тук една друидска магьосница със съмнителна дарба или една уелска принцеса не струваха и пукната пара. Тафи, уелските глупаци, ги наричаха англичаните.

Кийли се надяваше, че е изтълкувала правилно виденията и гостилницата „При петела“ е желаното убежище от дебнещото зло, което бе почувствала. Навярно опасността да бъдат открити щеше да изчезне с изгрева на слънцето.

Ако знаеше колко се заблуждава, Кийли със сигурност би препуснала към Уелс и би приела да понесе гнева на втория си баща. В този момент обектът на нейните размишления седеше в „При петела“ и чакаше да се появят двамата пладнешки разбойници, които го бяха опозорили.

Кръчмата на странноприемницата бе изненадващо чиста и достатъчно голяма за камина и един тезгях. В лявата част на помещението, непосредствено до тясното, водещо към спалните на първия етаж стълбище, се намираше камината. В отсрещния ъгъл бе тезгяхът. Помежду тях имаше няколко маси и столове.

Ричард Девъро седеше заедно с приятеля си Уилис Смит на една маса до тезгяха, от която спокойно можеха да наблюдават входа. Двамата мъже пиеха бира и разговаряха.

— Ако знаех, че всичко е за твоя сметка — рече Уилис, — щях да настоявам да хапнем в някой ресторант, посещаван от по-отбрано общество.

— Цените тук са доста височки — възрази Ричард.

— През последните две седмици избягваш писукащите красавици от двора — подразни го Уилис. — Колкото по-дълго отсъстваш, толкова по-трудно ще бъде да продължиш започнатото.

— Напоследък бях зает с деловите интереси на кралицата — обясни Ричард.

Уилис се подсмихна и с мъка се сдържа да не се засмее на глас.

— Когато някой бъде опозорен, това не е повод за веселба — мрачно добави Ричард. — И в случай че желаеш да запазиш хубавичкото си лице, трябва добре да си помислиш дали ще продължиш да разгласяваш тази история. Бъргли ми намекна, че си я разправял на всеки срещнат.

— Прощавай — извини се Уилис с усмивка, която никак не подхождаше на един каещ се.

— Собствениците на „Петела“ са приятели на сестра ми Бриджит — смени темата Ричард. — Бъкоу ме информира за всичко, което си говорят търговците.