Патриша Грасо - Жрицата

— В Уелс живеят най-хубавите момичета отсам рая — увери го той.

— Да — рече Хю и намигна на брат си. — И тези дами обичат героите.

Хенри мислено потри ръце и се намести на седлото. Едва успяваше да сдържи нетърпението си.

— По-добре си изтрий лигите — подразни го Одо, при което двамата братя избухнаха в смях.

— Тук е. — Ричард спря коня си и посочи двуетажната каменна сграда в далечината.

Графът, херцогът и пажът на кралицата спряха в края на гората и впериха поглед в Смит Хаус. Сградата изглеждаше идилично — истински символ на обеднялата аристокрация. Залязващото слънце хвърляше нежни отблясъци върху фасадата на къщата, сякаш небесни ангели свиреха на арфа от светлина. Наоколо цареше ведро пролетно настроение, но тримата мъже чувстваха заплахата, висяща във въздуха.

— Каква идилична картина — забеляза херцогът.

— Да, на никой не би му хрумнало, че вътре живее самият дявол — добави Роджър.

Вместо да препусне към къщата, както му се искаше, Ричард бавно подкара коня си напред. Херцог Лъдлоу и пажът на кралицата го следваха плътно по петите. Тримата спряха конете си от източната страна на къщата до живия плет и скочиха на земята.

Ричард извади меча си и ги поведе покрай къщата към предната част.

— Чакай отвън — заповяда той на момчето.

Роджър понечи да се възпротиви, но буреносният израз на графа го накара да размисли.

— Ще те извикам, в случай че имам нужда от теб — добави Ричард. След това, за да не нарани гордостта на момчето, рече: — Извади шпагата си и бъди готов.

Роджър кимна със сериозно изражение. Доверието на графа го ласкаеше.

С меч в ръка, Ричард пристъпи към вратата. Той можеше просто да протегне ръка и да я отвори, но тъй като знаеше, че момчето го наблюдава, я отвори с ритник

— Кой е там? — извика някой.

Ричард тръгна в посоката от която бе долетял гласът на барона. Херцогът го следваше по петите. Двамата мъже спряха пред залата.

Уилис седеше в едно кресло пред камината. Когато двамата влязоха, той се надигна изненадан.

— Ричард, ти ли си това? — поздрави Уилис и направи опит да се усмихне. — Как успя да се измъкнеш от Тауър?

На лицето на Ричард бе изписано презрение и погнуса. Той се взря в очите на барона, а след това извика с всичка сила:

— Кийли!

Никакъв отговор.

— Сам съм — обясни Уилис и го погледна полусмутено-полуобъркано.

— Може да я е затворил някъде — подхвърли херцогът. — Ще видя в спалните. — След тези думи бащата се втурна нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала за едно.

— Какво означава това? — попита Уилис и пристъпи към графа. Ричард вдигна предупредително меча си.

— Остани на място.

Усмивката на Уилис замръзна. Той спря и помирително вдигна ръце.

— Няма я — извика херцогът след малко, слизайки по стълбите. Ричард прониза някогашния си приятел със смразяваш поглед.

— Да не би жена ти да те е напуснала? — попита Уилис, давайки си вид, че не знае за какво става дума. — Нали не си мислиш, че тя и аз…

— Играта свърши — прекъсна го Ричард с глас, който издаваше смъртна заплаха.

Пажът на кралицата се втурна в къщата с извадена шпага. Момчето изглеждаше готово да влезе в битка със самия дявол.

— Познаваш ли го? — попита Ричард, без нито за секунда да изпуска барона от поглед.

Уилис се втренчи в Роджър, без на лицето му да трепне нито мускул.

— Ти си убил Джейн и си оставил кинжала ми до тялото й — обясни Ричард.

— След това сте се опитали да удушите Моргана — добави херцогът.

— Но и госпожицата, и аз оцеляхме — намеси се Роджър. — Време е да платите за престъпленията си.

Ако погледите можеха да убиват, Роджър би издъхнал на място.

— Трябваше да си направя труда да те накарам да замлъкнеш завинаги — изсъска Уилис.

— Къде е жена ми? — попита Ричард.

— Проклетата уелска глупачка е избягала — с огорчение отвърна Уилис. — Ако ще ме арестувате, дайте ми пет минути да си приготвя багажа.

Ричард повдигна вежда.

— Не съм дошъл да те арестувам, Уилис.

Баронът го погледна слисано и се усмихна.

— Ще те убия — обясни му Ричард.

Усмивката на Уилис замръзна. Ричард хвърли поглед към момчето.

— Роджър, излез!

— За да пропусна най-вълнуващата част?

— Казах върви!

Роджър се обърна с нежелание и излезе. Херцогът стоеше на входа на залата.

— Защо го направи? — попита Ричард.

— Заради пари, разбира се.

— Потаен кучи син!

— На хора като теб, на които никога не им е липсвало нищо, им е лесно — с обвинителен тон отвърна Уилис.