Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— Да! — извика решително Лорен. — Сватбата ще се състои във втората събота на октомври, от седем часа.

— Има ли причина да е толкова скоро? — Лорна вече се задъхваше от вълнение.

— Не искаме дълъг годеж. Освен това всичко вече е планирано.

Лорна изсумтя смутено:

— Все пак, защо планирате сватбата в такива кратки срокове? Не ти се налага да се омъжиш, нали? Това ли е причината да бързате толкова?

— Това е — тросна се Лорен и гневно посегна към дръжката на вратата.

Ник дръпна ръката й и заключи. С всички сили се стараеше да не се разсмее, но умираше да разбере какво щеше да направи Лорен, ако я бе пуснал да излезе. Дали щеше да шамароса Малката Лорна?

Лорен изведнъж проумя, че се държи откачено. Тежко се отпусна на седалката и затвори прозореца.

— Моля те, потегляй. Искам да се махнем оттук.

Никой от тях не продума, докато не се отдалечиха от площада и не поеха по пътя към абатството. Тогава Лорен даде воля на гнева си:

— Лорна Хамбърг е най-нафуканата и гадна клюкарка в Холи Оукс. Не мога да я понасям. Тя е долна и жестока и обича да интригантства. Как така смее да не ми вярва! Нито веднъж не съм я излъгала. Никога! Но тя не ми повярва, нали? Ти видя как ме погледна. Смяташе, че я лъжа.

Измина цяла минута в мълчание, докато Ник я погледна учудено:

— Но ти наистина я лъжеше.

— Ала тя не знаеше това, нали?

— Явно не.

Той не можа да сдържи смеха си. Лорен го пренебрегна и впери поглед през прозореца, докато с всички сили се мъчеше да се овладее.

— Какво ще стане, когато всичко това приключи и аз се върна в Бостън? — попита Ник. — Ще накараш ли Лорна да помести още едно опровержение, или просто ще си признаеш, че си я излъгала?

— Никога няма да призная, че съм излъгала. Никога! Няма да доставя на тази злобна жена удоволствието да знае, че е била права. Аз имам ужасна репутация сред мъжете в този град само заради нейните лъжи.

Тя скръсти ръце на гърдите си и впери поглед в скута си. Съзнаваше, че не действа разумно, но беше твърде ядосана на Вестникарската горила, за да й пука от каквото и да е.

— Лорна няма понятие какво е това да си етичен. Ни най-малко. Заклевам се, че ще направя всичко, само и само да не си призная, че съм излъгала. Дори ще се омъжа за теб! — изведнъж изтърси тя. После въздъхна: — Макар че си най-неподходящата партия на този свят.

Ник намали скоростта.

— Какво искаш да кажеш с това, че съм неподходящ? Че какво ми е?

— Ти не си безопасен. Ето това ти има. Носиш пистолет, за бога!

— Вече ти казах, работата ми го изисква. В този живот за нищо няма гаранции и не съществува такова нещо като пълна безопасност. Поне не по начина, по който ти си я представяш. Шофьорите на автобуси също загиват на служебния си пост.

— О! И според теб колко на брой шофьори на автобуси участват в престрелки?

— Аз лично не познавам чак толкова много агенти на ФБР, участващи в престрелки, както изящно се изрази — промърмори Ник. — Разсъждаваш съвършено нелогично.

Тя гневно се изопна.

— А може би не искам да разсъждавам логично. Какво лошо има в това?

— Нека да изясним тази работа — рече Ник. — Макар да знаеш, че няма логика, ти все пак си готова да се омъжиш за мен само за да натриеш носа на Лорна, така ли?

Разбира се, че нямаше да направи такова нещо. Но нямаше и да го признае пред него.

— Какво имаш предвид? — попита Лорен.

— Ако ти не виждаш нищо лошо в това, тогава и аз съм съгласен.

Тя скръсти ръце на гърдите си и му кимна войнствено:

— Добре. На четиринайсети октомври, в седем вечерта… Запиши си го!

Онова, което за едни е боклук, за други може да се окаже съкровище. Във всеки случай на това се надяваше Лорен, докато преравяше дузина мухлясали кутии със старо, изядено от молците бельо и счупени джунджурии, които някой бе струпал в мансардата преди повече от петдесет години. Когато приключи работата си за деня, белият й панталон вече бе станал сив. Тя кихаше постоянно от миризмата на плесенясал картон. За нещастие не успя да открие тук безценни платна на Ван Гог или Дега. Всъщност не намери нищо друго, освен ненужни вехтории, но отказа да се предаде. В края на краищата работата едва сега започваше. Оставаха й още около шейсет запечатани кашона, които да прерови.

На път към колата Ник й помогна да смъкне боклука по стълбите.

— Имаме ли време да спрем при шивачката, за да си взема шаферската рокля? — попита тя.

— Разбира се, стига да побързаме. След час трябва да посрещнем Томи и Ноа. Имаме достатъчно време да вземем душ и да се преоблечем.