Джули Гарууд - Разбивач на сърца

Спря при фонтана, за да разгледа всички сгради. Нито една от тях не представляваше историческа ценност, но тези стари къщи бяха очарователни. Единствено фасадите на повечето от тях се нуждаеха от ремонт.

— Защо някой ще иска да събори всичко това? — учуди се Ник.

— Точно така! — ентусиазирано възкликна Лорен. — Преди години хората тук са ходили на пазар, общували са. Бих искала пак да е същото.

— Но няма да е достатъчно да придадете спретнат вид на сградите — размисли Ник. — И вътре трябва да има нещо, за да привлече хората.

— Директорът на колежа планира да премести книжарницата в ъгловата сграда ей там вдясно. Има достатъчно площ, а в колежа вече им е тясно. Хлапетата ще трябва да идват на площада за книги и учебници.

— Това ще помогне.

— Да — съгласи се тя. — И ще могат да идват пеш. Колежът е само на две преки оттук. Хайде да вървим — настоя Лорен. — Искам да видиш моето заведение.

Но накрая тя не можа да се похвали със заведението си. Подът току-що бе покрит с първия слой полиуретан, а тъй като прозорците бяха затулени, Ник дори не можеше да надникне вътре, за да види красивия мраморен бар. Щеше да му се наложи да изчака най-малко четири дни, докато положеха втория и третия слой и те изсъхнеха.

Върнаха се обратно по стъпките си и влязоха в бижутерийния магазин на Ръсъл. Ник страшно много впечатли Мириам Ръсъл, като избра пръстен с двукаратов диамант — най-големия на витрината. Но Лорен не го искаше. Тя хареса овалния диамант от един и половина карата. Тъй като прилепна идеално на пръста й, нямаше нужда да го стесняват, Ник каза, че е било писано да е този.

Тя протегна напред ръка, мърдайки пръсти, та диамантът да заискри на светлината. Възхищаваше му се също като влюбена жена. Притесни се, че може би преиграва, но Мириам като че ли приемаше всичко за чиста монета. Беше сключила ръце пред гърдите си и сияеше от задоволство.

Когато Ник връчи на Мириам картата си на „Американ Експрес“, за да плати покупката, изражението й стана сериозно. Тя помоли Лорен да си поговорят за малко насаме, преди да регистрира цената. Заведе Лорен в дъното на магазина, докато Ник остана да чака на щанда. Той не знаеше какво обсъждат, но каквато и да беше темата, тя накара Лорен да се смути. Лицето й пламна и тя непрекъснато клатеше глава.

Няколко минути по-късно Ник подписа касовата бележка, взе пръстена, сложи го отново на ръката на Лорен, а след това се наведе и я целуна. Това беше една нежна, лека целувка, която обаче много силно я разтърси.

Когато излизаха от магазина, Мириам извика:

— Не забравяй какво ти казах, Лорен. Ще ти стискам палци.

Силно смутена, Лорен забърза напред.

— За какво беше всичко това? — Ник едва я настигна.

— Нищо важно.

— Хайде, Лорен, кажи ми.

Тя намали ход.

— Добре. Това малко съвещание в магазина беше заради връщането на продадени стоки. Тя смята, че ще се наложи да върна пръстена, защото и този път съм щяла да оплескам всичко. Това са нейни думи, а не мои. Нали разбираш, че когато всичко това приключи и ти си заминеш, всички ще си мислят, че пак съм се провалила? Това не е смешно, Ник, престани да се хилиш.

Той не показа никакво съчувствие.

— Ти имаш наистина странна репутация тук? — каза през смях Ник. — И какво по-точно им правиш на мъжете, които се опитват да се сближат с теб?

— Нищо не им правя! — извика тя. — Аз съм просто… разумна. В този град има малка група жени, които няма с какво друго да се занимават, освен да клюкарстват. И ако някоя от тях по една случайност ме види да разговарям с неангажиран мъж, си въобразява куп неща. И преди да разбера какво е станало, онази досадна редакторка Лорна Хамбърг описва всичко в местния вестник. Това е нелепо! Но след като повече не ме виждат да общувам със същия мъж, всички предполагат, че пак съм оплескала нещата.

— Тя наистина ли печата подобни неща във вестника?

— Води светската страница — обясни Лорен. — Пълна е от горе до долу с клюки и нелепости. Тук не се случва нищо особено и затова тя…

— Разкрасява нещата?

— О, боже, говорим за вълка, а той… — прошепна Лорен. — Хайде да се махаме оттук. Размърдай се, Ник. Тя ни забеляза.

Лорна Хамбърг ги зърна от съседната пресечка и веднага затича към тях. Дългата й къдрава платинено руса коса смаляваше още повече дребните й черти, а огромните й висящи обеци се поклащаха и яростно подрънкваха на всяка крачка. На рамото си носеше платнена чанта с леопардова шарка, беше с големината на куфар и като тичаше, тя се накланяше встрани, подобно на пияница, който не може да върви по права линия.