Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— Ник, струва ми се, че е най-добре да видиш това. Имаме проблем. Може да се откажеш да бягаш днес — рече сериозно той.

Лорен го изпревари и първа стигна до прозореца. Надникна навън и каза:

— Всичко е наред. Просто момчетата ме чакат. Тичаме заедно всяка сутрин.

Ник надникна над главата й и видя седмина младежи, скупчили се на пътеката пред къщата. Други двама упражняваха джогинг на място на улицата.

— Кои са те?

— Хлапета от гимназията — отговори тя.

— И тичат с теб всеки ден? Защо, по дяволите, не ми спомена за това?

Изглеждаше слисан и разгневен.

— Не се разстройвай, голяма работа! Съжалявам, че забравих да спомена за тях. Момчетата са от отбора по лека атлетика на гимназията в Холи Оукс… Е, поне някои от тях — обясни Лорен. — И те всъщност не тичат с мен, поне не около езерото. Всички вече са скапани от умора, когато аз стигна до пътеката. Тогава ме чакат да се върна и…

— И какво? — настоятелно попита Ник. Преди тя да успее да му отвърне, той промърмори: — Уесън, чуваш ли това?

— Чувам те ясно — долетя гласът, придружен от пращене.

— И какво? — отново я попита той. — Те те чакат да обиколиш езерото и да се върнеш. И после какво?

— Тичат редом с мен до вкъщи. Това е всичко. Просто искат да се поддържат и през лятото, та като започне учебната година, да са във върхова форма.

Ник отново погледна през прозореца и забеляза още едно момче, което тичаше по улицата, за да се присъедини към приятелите си.

— О, да, сериозни бегачи! — саркастично отбеляза той. — Особено онова хлапе, дето яде поничка. То определено се готви за олимпийските игри.

Джо се погледна в огледалото в коридора. Косата му стърчеше на всички страни. Не беше си дал труд да я среше, след като стана от дивана. Смутено се опита да я приглади и рече:

— Не ми се вярва тези момчета да са се измъкнали от леглото и да са дошли тук, за да тичат, Лорен. Сигурен съм, че не мислят за бягане.

— А за какво — раздразнено попита тя.

— Хормоните, Лорен — отговори й Ник. — Бушуващите в кръвта им хормони.

— О, за бога. По това време? Момчетата на тяхната възраст се интересуват от куп други неща, освен от секс.

— Не, не е вярно — възрази Ник.

Тя погледна към Джо, който имаше смутен и глупав вид.

— Те всъщност не се интересуват от други неща — съгласи се той.

Ник посочи към прозореца.

— На тази възраст аз не мислех за нищо друго, освен за секс.

Джо кимна утвърдително:

— Отново трябва да се съглася с Ник. Само за това си мислех — как да правя секс. И когато най-накрая започнах да го правя, си мислех как да го правя пак.

Тя не знаеше дали да се разсмее, или да се ядоса.

— Искате да кажете, че когато сте били тийнейджъри, всяка секунда сте си мислили само за това?

— Горе-долу — отвърна Ник. — Така че знаем защо идват и каква им е целта. Може би трябва да изляза навън и да си поговоря с тях.

— Да не си посмял! — възнегодува Лорен.

Но Ник имаше по-добра идея. Щеше да ги сплаши. Той повдигна края на фланелката си и го пъхна под пистолета, така че оръжието ясно да се вижда.

Джо го наблюдаваше.

— Това би трябвало да ги обезкуражи.

Ник отвори входната врата, пусна Лорен пред себе си и се усмихна:

— Може би ще трябва да застрелям поне двама от тях.

Тя шеговито завъртя очи към тавана, докато минаваше покрай него и се направи, че не вижда навъсената му физиономия. Помаха на своя антураж, прекоси улицата тичешком и представи Ник на момчетата. Каза им, че това е годеникът й. То се знае, хлапетата веднага забелязаха пистолета, но му хвърлиха само по един поглед и мигом съсредоточиха цялото си внимание върху забележителните дадености на Лорен. Дори не го погледнаха, когато тя им обясни, че Ник работи във ФБР.

Ник тичаше непосредствено зад нея. Момчетата — в крак с тях, като се редуваха в опитите си да поведат разговор с Лорен.

Хлапето с поничката първо се скапа. Трима други много скоро го последваха. Лорен постепенно увеличаваше темпото, дългите й крака грациозно се носеха напред. Оказа се права, що се отнасяше до издръжливостта на почитателите й. Когато стигнаха до входа на парка, и последните две момчета се бяха превили на две и се мъчеха да си поемат дъх. Тази гледка достави на Ник прекомерно удоволствие.

Лорен обичаше това време на деня — бе мирно, тихо и прекрасно. За час тя си наложи да забрави за всичко останало и да се съсредоточи върху пътеката. Листата бяха влажни след снощния дъжд, но тя знаеше, че по обед вече ще са сухи. Сушата бе ударила здраво Айова и плевелите и шубраците бяха станали кафяви. Когато пое покрай синьото езеро, входът на природния резерват остана от дясната й страна. Имаше цели десет акра висока кафява степна трева. Подобно на нива с жито, тя се люлееше от лекия утринен ветрец.