Джули Гарууд - Разбивач на сърца

Телефонът отново иззвъня. Агентът вдигна слушалката, послуша малко и след това отвърна:

— Да, монсеньор. Непременно ще му кажа. Благодаря ви, че се обадихте.

Лорен стоеше до вратата на гардероба, пристъпваше на босите си крака и търсеше нещо сред множеството дрехи, окачени на една-единствена изкривена от тежестта им метална пръчка.

Когато Ник затвори телефона, тя го попита:

— Това монсеньор Маккиндри ли беше?

— Какво? О, да, той беше. Томи си е забравил хронометъра на масата в кухнята и монсеньор каза, че ще му го изпрати по пощата.

— Спомена ли кога са тръгнали Томи и Ноа?

— Да — отговори Ник. — В ранни зори. Лорен, за бога, облечи някакви дрехи.

Тя продължаваше да рови из гардероба:

— Веднага щом ми позволиш да се уединя за малко, с радост ще се облека.

Той долови нотките на смущение в гласа й.

— Добре — Ник също се смути. Тръгна към банята и добави: — Не излизай от спалнята, докато не се облека. Дръж вратата заключена.

— Джо е на долния етаж.

— Да, но въпреки това искам да ме изчакаш.

Ник тъкмо смъкваше фланелката си, когато Лорен се пресегна зад него и грабна сешоара и четката за коса от поличката над мивката. Ръката й неволно докосна гърба му и той потръпна. Рязко се отдръпна.

— Извинявай — измънка Лорен.

Ник с въздишка хвърли фланелката си в умивалника.

Бяха се изправили един срещу друг. С едната си ръка тя стискаше халата на гърдите си, а с другата бе сграбчила сешоара и четката за коса.

— Господин Уесън чува ли ни? — прошепна Лорен.

Той поклати отрицателно глава.

— Оставил съм слушалката на тоалетната масичка.

— Не искам да се смущавам, но ние все пак се целувахме… Знам, че трябваше да го направим, но аз…

— Какво?

Тя повдигна рамене:

— От всичко това стана някак смущаващо. Това е.

— Ние и двамата се… поразгорещихме.

Лорен сведе очи. После изведнъж го погледна:

— Да, така е. И какво ще правим сега?

— Ще го преодолеем — прошепна той. — Знам един начин.

Блясъкът в очите й се усили.

— Как? — попита тя.

— Хайде да се изкъпеш с мен. Така ще преодолееш свенливостта си.

Лорен бе толкова шокирана от предложението, че се разсмя. А той искаше точно това. Напрежението се стопи.

— Идеален актьор си — скара му се шеговито тя, преди да излезе от банята.

Тъй като огледалото все още бе замъглено от парата и в банята беше горещо и задушно, Ник й каза да остави вратата отворена. Тя изчака да чуе шуртенето на душа, а след това побърза да се облече и да изсуши косата си. Тъй като щяха да обикалят магазините за годежен пръстен, реши да се поиздокара малко и облече широк бял панталон и копринена блуза в прасковен цвят. След това изрови белите си платнени обувки в дъното на гардероба. Покривката беше сложена много накриво, но тя не каза нищо.

Ник бе облечен с дънки и бяло поло. Той закопча кожения кобур на колана, сложи си слушалката и пъхна портфейла си в задния джоб.

— Добре, а какъв е графикът ни? — попита той, след като я огледа преценяващо.

— Първо ще закусим, защото умирам от глад, а след това ще напазаруваме от бакалницата за Джо. После ще отида да проверя какво става с моето заведение и дали майсторите са се захванали вече с подовете. Ако не са, ще остана да работя там през целия следобед.

— А след това отиваме в бижутерския магазин — продължи той, докато обуваше кожените си мокасини.

— Трябва да взема и шаферската рокля — сети се Лорен. — Ще се наложи да прекарам час-два в абатството. Време е да започна разчистването на мансардата.

През цялата сутрин изпълняваха поръчки. Все неща, които двойките обикновено вършат заедно, но положението на двамата не беше обикновено. Тя непрекъснато се озърташе, дори когато бяха в бакалницата и купуваха продукти за Джо. Почти на всяка пътека между щандовете Лорен срещаше някой приятел или съсед и запознаваше всички с годеника си.

Той играеше ролята си великолепно. Беше внимателен и любящ и всичко изглеждаше толкова естествено, та й се налагаше да си повтаря, че това е само театър.

Лорен се отпусна едва когато влязоха в колата. Тогава се почувства на сигурно място. Ник подкара към „Макдоналдс“, за да закусят, а след това поеха към дома. Той включи радиото и двамата слушаха как Гарт Брукс тихо и монотонно напява за една изгубена и отново намерена любов.

Тя нямаше търпение да покаже заведението си на Ник. Помогна му да пренесе покупките в къщата. Оставиха ги на масата, за да ги прибере Джо. После двамата отново се качиха на колата. След като купеха годежния пръстен, щяха да отидат в абатството, затова той реши да я закара на площада.