Джули Гарууд - Разбивач на сърца

От тъмната си всекидневна в другия край на града воайорът ги наблюдаваше. Яростният му крясък отекна в цялата къща. Треперейки той грабна една лампа, изтръгна я от контакта и я разби в стената.

Възмездието предстоеше.

На следващата сутрин й беше трудно да погледне Ник в очите. Предишната вечер, веднага щом осветлението бе угаснало, Ник рязко се отдръпна от нея и отиде в коридора да изключи камерата. Тогава тя беше благодарна на тъмнината, защото знаеше, че изглежда зашеметена и объркана. Краката й не можеха да помръднат. Прииска й се да се скрие в банята, докато се съвземе, но тъй като бе невъзможно, падна по гръб на леглото и остана така, докато сърцето й започна да бие по-бавно. Лорен едва си поемаше дъх.

Ник и Джо влязоха в затъмнената стая и я помолиха да си почине. Двамата щяха да се редуват да стоят будни през нощта. Тя не знаеше дали Ник въобще е спал и дали си е починал. Единственото нещо, което си спомняше, бе завладялото я изтощение.

Събуди се в зори и облече дрехите си за джогинг — прилепнала блузка от ликра на сини и бели райета, която не покриваше пъпа й, сини шорти, къси чорапи и много удобните, но износени маратонки „Рийбок“. След като върза косата си на конска опашка, започна да прави упражненията за раздвижване.

Ник дойде в спалнята, когато тя излизаше от банята. Погледна облеклото й, което подчертаваше всички извивки на тялото й и сърцето му замря.

— Божичко, Лорен, брат ти знае ли, че носиш такива дрехи?

Тя се наведе напред с изпънати крака и не го погледна, когато отговори:

— Няма да ходя с тези дрехи на църква, я! Отивам да побягам.

— Може би отгоре трябва да си облечеш една широка фланелка…

Но фланелката нямаше да прикрие невероятните й дълги крака. Той не можеше да откъсне очи от тях.

— И дълъг панталон — промърмори Ник. — Живееш в малко градче, ще шокираш хората.

— Не, няма — увери го тя. — Те са свикнали да ме виждат как бягам сутрин.

Това не му харесваше, но кой беше той, че да й се меси? Не беше негова работа да й казва какво да облече. Дори да имаха връзка — което не беше така, пак не би имал право да й се налага.

Ник вече бе сложил спортния си екип — избеляла тъмносиня фланелка, спортни гащета, бели къси чорапи и изтърканите си, някога бели маратонки. Докато тя разтягаше краката си, той сложи пистолета в кобура на кръста си и придърпа надолу широката си фланелка, за да го покрие. След това пъхна в дясното си ухо миниатюрна слушалка. Като застана пред огледалото над тоалетната й масичка, забоде нещо подобно на игла в горния край на фланелката си.

Тя завързваше маратонките си, когато попита:

— За какво ти е това нещо?

— Микрофон е — отговори Ник. После се пошегува: — Тъй че днес няма да си говорим мръсни приказки. Уесън ще чуе всяка моя дума и само за сведение, Джулс, ще ти кажа, че тази идея е скапана.

Един глас в ухото му отговори:

— Много навременна забележка, агент Бюканън и да знаете, че за вас съм сър, а не Джулс.

Ник мислено го нарече „глупаво магаре“ и се обърна към Лорен.

— Готова ли си?

— Да — отговори му тя и за първи път, откакто бе влязъл в спалнята, го погледна в очите.

— Чудех се колко ли време ще ти трябва?

Тя не си даде труд да се престори, че не го е разбрала.

— Значи си забелязал?

— Ето че се изчерви.

— Не съм. — Присвивайки нехайно рамене, за да прикрие смущението си, тя заговори шепнешком с надеждата, че Уесън няма да я чуе. — Не е необходимо да говорим за онова, което се случи…

— Права си — съгласи се Ник. След това на лицето му се появи една очарователна, но малко крива усмивка. — Но се обзалагам, че и двамата ще мислим за това през целия ден.

Той гледаше устните й, затова тя впери поглед в пода.

— Да вървим — предложи Ник.

Лорен кимна и мина покрай него, като почти го докосна. Когато слизаха по стълбите, той каза:

— Искам през цялото време да бъдеш точно пред мен. Не се притеснявай, ще тичам по-бавно.

Тя се засмя.

— И да искаш, не можеш да ме надминеш.

— Аз тичам всяка сутрин, откакто работя във ФБР. Ние, агентите, трябва да сме във върхова форма — изпъчи се той.

— Тогава защо ме излъга, че не тичаш?

— Не, казах ти, че мразя бягането.

— Увери ме, че се отразявало зле на коленете и че ще се оплакваш през цялото време.

— Това е самата истина.

— И колко мили пробягваш всяка сутрин?

— Около сто.

Тя се засмя. После погледна към Джо, който стоеше до прозореца на всекидневната и надничаше през пролуката между спуснатите завеси и го попита вярно ли е.