Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— Най-добре е да тръгваме.

— Бързаш ли?

— Не, но тези полицаи от охраната още малко ще се разплачат, задето не могат да ти връчат квитанция за глоба.

Ник им помаха и навлезе в потока на движението.

— Гладна ли си?

— Не — отговори тя. — А ти?

— Мога да почакам.

— В тази папка имаше ли нещо за писмото, което той е пратил на полицията в Канзас Сити?

— Не, те все още нищо не са получили.

— Но защо е излъгал Томи, че го е изпратил, след като явно не е?

— Не знам. Може би просто се е забавлявал. Ще оставя на Пит да разкрие това.

Тя седеше мълчаливо, докато Ник маневрираше сред натовареното движение. Щом веднъж излязоха на магистралата, той запретна ръкавите си и се облегна на седалката. Имаше два часа да подготви Лорен. Преразгледа целия списък на нещата, които тя не биваше да прави, и завърши с все същото предупреждение, което тя вече бе чувала поне десет пъти.

— Няма да вярваш на никого, каквото и да ти каже, и няма да ходиш никъде без мен. Дори в дамската тоалетна на някой ресторант.

— Зная — сговорчиво изрече тя.

Той се успокои за момента. Но Лорен не се заблуждаваше. Знаеше, че след около час пак ще прегледат целия списък.

— Хайде отново да повторим ежедневния ти график.

— Досега трябва да си го научил наизуст.

— Добре, да видим дали го знам. Ставаме около седем часа, правим упражнения за загрявка, а след това отиваме да бягаме… Бог да ни е на помощ, пробягваме три мили и половина от старта до финиша. Тичаме по пътеката около езерото, като започваме от западния му край и винаги отиваме в една и съща посока. Макар че мразя бягането. Отразява се зле на коленете, да знаеш.

— Аз го намирам ободряващо. Може би и на теб ще ти хареса — каза Лорен. — Виждаш ми се в добра форма. Можеш да пробягаш три мили и половина, нали?

— Разбира се, че мога, но през цялото време ще се оплаквам.

Тя се засмя.

— Добре, значи след това се прибираме обратно у дома и… — Ник млъкна и тя предположи, че от нея се очаква да продължи.

— И вземаме душ. Обличаме работни дрехи, а после изминаваме две преки пеша и отиваме на градския площад. Аз ще прекарам по-голямата част от деня в подреждане на моето таванско помещение и разопаковане на кашони, докато работниците привършат ремонта на долния етаж. Ако изобщо имаме късмет, това трябва да стане скоро. Искам да открия заведението на Четвърти юли.

— Значи не ти остава много време.

— Ти сигурно ще се върнеш в Бостън дотогава.

— Голяма оптимистка си. Възможно е да прекарам един месец в Холи Оукс.

— Как можеш да си позволиш да отделиш толкова време?

— Аз обещах на брат ти. Няма да си тръгна, докато не хванем натрапника. Но ако той се скатае някъде, а ми се наложи да си тръгна, ще те взема с мен. Дори не смей да спориш! — предупреди я Ник.

— Няма, но знаеш ли какво си мисля?

— Не. Какво?

— Че всичко ще стане много бързо. Не смятам, че ще ни се наложи да чакаме дълго.

— И аз имам същото чувство — кимна утвърдително Ник. — От начина, по който онзи говореше по телефона… Да, той веднага ще се втурне след теб. И Пит мисли същото.

— Добре, защото наистина искам всичко това да приключи колкото е възможно по-скоро.

— С божията помощ ще стане. Знаеш ли, когато наближи време да си тръгна оттук, направо ще ти е дошло до гуша от мен.

— Тъкмо обратното. Аз съм сигурна, че на теб ще ти е писнало.

— Съмнявам се. Предупреждавам те отсега, че имам намерение да си позволявам големи волности. Истината е, че непрекъснато ще се завирам в теб. — Той я погледна предпазливо, преди да продължи. — Целта ни е да накараме онзи натрапник да се побърка от ревност. И така да се разгневи, че да направи онази малка грешчица…

— И тогава ще го пипнеш.

— Това е планът ни. Но е много вероятно да не го задържа точно аз. Всъщност няма да е и Ноа.

— Защо смяташ така?

— Ноа ще е като бавачка до Томи, а аз ще бъда зает… да ти досаждам. Но очаквам това с нетърпение. Затова ми кажи едно нещо. Как се целуваш?

Тя му отговори провлачено, стараейки се да наподоби южняшки акцент:

— Аз съм много… много добра.

Той се засмя.

— Откъде знаеш, че си добра?

— Андре Персели ме целуна и ми каза, че съм добра.

— Никога по-рано не си ми споменавала за тоя тип. Кой е той, дявол го взел?

— Запознахме се в четвърти клас. Но уви, любовната ни връзка приключи бързо. Чаках на опашка в закусвалнята, когато той ме целуна. И аз веднага приключих връзката ни на място.

— Как така? — усмихна се Ник.