Джули Гарууд - Разбивач на сърца

Лорен зърна тревогата в очите му.

— Как успяваш да се отървеш от този кошмар? — попита тя. — Блокираш по някакъв начин спомените ли?

— Не, просто се справям с тях.

— Но как го правиш?

Той присви рамене.

— Гледам да съм зает непрекъснато. Не казвай на Ноа, но понякога ми се иска да приличам повече на него. Когато му се наложи, той може просто да изключи спомените.

— И той плаща своята цена, като теб — въздъхна Лорен. — Само че има по-яка защита.

— Да, може би. Но докато зверове от рода на Хаскел и Старк бродят навън, не мога да се отпусна. Искам да ги заловя.

— И винаги ще има още един следващ, нали така? Ник, ти се нуждаеш от нормален живот извън работата.

— Сега ти ми говориш като Пит и това ми прилича на един доста натоварващ лек разговор.

Той вдигна телефонната слушалка в колата, набра един номер и каза:

— На следващата отбивка ще спрем и ще потърсим нещо за ядене. Между другото следите ни твърде отблизо.

Лорен се обърна, за да погледне през задния прозорец на автомобила:

— Синята кола, нали така?

— Не, сивата хонда, която е зад синята.

— От колко време са по петите ни?

— Откакто напуснахме аерогарата. В колата има проследяващо устройство с обсег на действие в радиус от петдесет мили. Щом веднъж влезем в Холи Оукс, Джулс Уесън, шефът, който ръководи операцията, винаги ще ни държи под наблюдение.

— От това няма да имаме голяма полза. Градът е малък и по-често ще се движим пеш.

— Ние също ще носим едно малко симпатично устройство за проследяване. Не съм сигурен в какво ще е монтирано, но вероятно ще е в някоя брошка или гривна.

Всъщност действаше й успокоително да знае, че ФБР я следи, докато се движи из града.

— Сигурна съм, че Джулс Уесън е експедитивен, но все пак ми се иска Пит да беше в Холи Оукс.

— Той нямаше да е много полезен тук. Никога не е бил действащ агент. Джулс Уесън, Ноа и аз му доставяме информация веднага щом я получим. И се надявам Пит да разкрие нещата. Според теб в Суитуотър намира ли се някое свястно заведение, където да хапнем?

— Има закусвалня в центъра на града. Храната там е доста добра.

— Какво ти се яде?

— Един голям, сочен хамбургер с кисели краставички. И огромна порция пържени картофки.

— Звучи ми добре.

Не беше необходимо да му дава указания накъде да кара. Суитуотър можеше да се похвали само с една главна улица, много подходящо наречена Главната, а закусвалнята се намираше точно по средата й.

Лорен се настани в едно сепаре до предния прозорец. Ник седна до нея. Нямаше много място.

— Не искаш ли да седнеш срещу мене? — попита го тя.

— Не — отговори той и посегна да вземе лепкавото ламинирано меню, изправено зад солницата. — Започваме да упражняваме ролята на влюбени гълъбчета.

Ник поръча два двойни хамбургера, двойна порция пържени картофи и две чаши мляко. Тя му каза, че нагъва като гладен вълк, а това му напомни за една история, свързана с брат й и опашката в столовата на колежа. Когато Ник приключи разказа си, Лорен се смееше така, че й се насълзиха очите. Нямаше представа, че Томи е бил такъв голям шегаджия.

— И тъкмо той е започнал битката с порциите храна?

— Томи невинаги е бил свещеник — напомни й Ник. Той й разказа друга история, а след това още една.

Останалите посетители на закусвалнята на няколко пъти обръщаха глави да видят кой се смее така неудържимо. Видяха млада двойка, която се държеше съвършено непринудено.

Лорен се чувстваше напълно спокойна, когато се качиха обратно в колата и потеглиха.

— Може би ще трябва да караш по-бавно. Не виждам сивата кола — рече тя.

— Така би трябвало да бъде. Не бива да ги виждаме.

— Ще ни следват ли по целия път до Холи Оукс?

— Да.

— Там колко агенти ни чакат?

— Достатъчно са.

— Това не струва ли много пари?

— Нали искаме да го хванем, Лорен. Парите нямат значение.

— Да, но какво ще стане, ако цялата тази работа трае по-дълго?

— Значи ще трае по-дълго.

Лорен свали шнолата си и косата й се разпиля по раменете. След това смъкна облегалката. Тъкмо беше притворила очи, когато Ник каза:

— Това не го разбирам. Ти да живееш в такова малко градче.

— Харесва ми.

— Не ми се вярва. По душа ти си едно момиче от големия град.

— Всъщност аз съм израснала в малко селце.

— И по една случайност дядо ти притежавал селото — отбеляза той. — Ти си живяла в имение. Можеш да го наречеш и малко градче, ако искаш.

— И ходех на училище в едно съвсем миниатюрно градче. Беше почти напълно уединено, като манастир. Наистина харесвам Холи Оукс, Ник. Хората там са добри и почтени, а и градчето е красиво. Мирно и спокойно е… Или поне беше.