Джули Гарууд - Разбивач на сърца

— Чу ли спускането на колесника? Аз със сигурност не съм, мамка му!

— Чух го.

— Сигурна ли си?

Той си пое дъх и си наложи да се отпусне.

— Знаеш ли, че точно в такъв момент стават инцидентите? Пилотите погрешно преценяват дължината на пистата.

— Да не би някъде да си прочел това?

— Не, сам го открих. Просто нещата се объркват… Човешка грешка, помисли си. Опитват се да приземят повече от сто и петдесет тона метал върху две гумени колелца. Всяко приземяване е истинско чудо!

Тя се постара да запази сериозното си изражение, едва сдържайки усмивката си.

— Разбирам. Значи вярваш, че ако човек е бил създаден да лети, е щял да се роди с крила.

— Нещо такова…

— Ник?

— Какво? — гласът му прозвуча враждебно.

— В професията ти… Не ти ли се случва да стрелят по теб… Не си ли попадал в критични ситуации, когато работата е на живот и смърт? Та ти си агент на ФБР, за бога! А се страхуваш от едно малко пътуване със самолет.

— Ирония на съдбата, нали?

Тя се престори, че не долавя саркастичните нотки в гласа му.

— Мисля, че трябва да говориш с някого за това. Пит би могъл да ти помогне, той е психолог. Със сигурност ще превъзмогнеш тази… тревога.

Не му се искаше да й признае, че фобията му се вижда толкова забавна на Пит, колкото и на нея.

— Може би — рече мрачно Ник и присви рамене.

Тъй като я гледаше, той не усети кога колелата докоснаха земята. Кацането беше гладко и безпроблемно и когато самолетът рулира до бариерата, Ник вече бе възвърнал нормалния цвят на лицето си.

— Не ти ли се иска да паднеш на колене и да целунеш земята? — попита го Лорен.

— Аз съм твърде суров човек, за да си правя шеги с нечии фобии! — възнегодува Ник.

— Не се шегувах.

— Шегуваше се и още как! — тросна се той и излезе на пътеката между седалките. Отвори горното отделение и измъкна чантите им. — В теб наистина има нещо жестоко.

Ник й направи място, за да мине тя пред него.

— Така ли?

— Да. Но това ми харесва.

Лорен се засмя.

Стана доста самонадеян, щом стъпи на земята.

— Винаги съм самонадеян — изперчи се той, побутвайки я към изхода.

Аерогарата беше претъпкана. Докато си проправяха път към зоната за получаване на багаж, Ник забеляза колко много мъже харесват Лорен. Един дори не се опита да прикрие това. Той първо се стъписа, а след това свърна и тръгна след тях. Ник реагира, като прегърна Лорен през раменете и я привлече към себе си.

— Какво правиш?

— Внимавам да не те изгубя — отговори той.

Погледна враждебно онзи зяпач и се усмихна, когато той забърза в обратна посока.

— Носиш прекалено къси поли.

— Не е вярно.

— Тогава носиш прекалено дълги крака.

— Какво ти става?

— Нищо. Продължавай напред.

Докато се провираха през тълпата, той внимателно оглеждаше лицата на околните. Когато стигнаха до ескалатора, трябваше да пусне ръката й. Тя го гледаше намръщено, но за него беше късно да си взема назад думите.

Един агент ги чакаше извън зоната за получаване на багаж. Колата, модел „Експлорър 1999“, беше паркирана в забранено за товарене място. Агентът подаде на Ник натъпкана с книжа папка и ключовете за колата, след което натовари багажа им. Двама мъже от охраната на летището стояха на тротоара, като клатеха глави и мърмореха, че не могат да санкционират неправилно паркираното возило.

Агентът привлече вниманието на Лорен, като отвори голяма черна чанта, която бе пъхната в задния ъгъл на багажника. Когато видя цяла изложба от оръжия, тя неволно отстъпи назад.

Ник забеляза това.

— Още не е твърде късно да промениш решението си.

Лорен изопна рамене.

— Късно е.

Агентът й отвори вратата, пожела й успешен лов, влезе в терминала и изчезна от погледа.

Ник метна сакото си на задната седалка и разкопча яката на ризата си. Докато се настаняваше зад волана, избута шофьорската седалка колкото е възможно по-назад, за да направи място за дългите си крака. Между двамата имаше тапицирана с кожа масичка с подпора. А встрани — карта на Айова.

Лорен, разбира се, знаеше пътя до дома си, но Ник все пак провери маршрута, който някой бе отбелязал с жълт маркер.

— Чу ли какво ми пожела твоят приятел? — попита тя.

— Какво? — учуди се той.

— Успешен лов.

— Да, винаги казваме така — кимна Ник. — От суеверие.

— Нещо като „да чукнем на дърво“ ли?

— Да.

Тя го остави да довърши справката и след като той прибра папката, го попита:

— Имаше ли нещо важно?

— Просто някои последни новини.