Джули Гарууд - Разбивач на сърца

Ник не говореше с Лорен. Тя предположи, че все още е бесен, задето настоя да се върне в Холи Оукс. И то след като беше подразнила онзи психопат и го бе предизвикала да я залови.

Томи бе чул цялата шумотевица и пристигна тичешком, а Ноа го следваше плътно по петите. Щом Ник каза на брат й какво е планирала, Томи също се включи в надвикването. Но тя остана твърда и дори им се противопостави. Пит и Ноа й се притекоха на помощ и застанаха от двете й страни като охрана. Те защитиха нейния план и след като води битка цял час, Томи най-накрая се предаде. Телефонното обаждане го убеди, че онзи не възнамерява да се откаже от Лорен и ако ФБР не поставеше капан и не хванеше този изверг, тя цял живот трябваше да бяга или да се крие.

А докато непознатият си играеше на котка и мишка с нея, той несъмнено щеше да лови и друга плячка.

Нямаха никакъв избор.

За нещастие Ник съвсем не виждаше нещата по този начин и засега тя не успяваше да си обясни неговия гняв. Пит отново бе предложил Ник да се отдръпне, повтаряйки предишния си аргумент, че той е прекалено вътре в нещата и не можеше да бъде обективен. Ник отказа да ги послуша. Но когато Моргенщерн заплаши да му отнеме правото на избор и да го отстрани от работата по случая, агентът зърна уплашеното изражение на Томи и също се предаде.

Пит се обади на Франк О’Лиъри, за да задвижи нещата.

И ето че най-накрая тя си отиваше у дома, седнала до Ник в самолет на „Еър Експрес“, пътуващ от Канзас Сити за Де Мойн. Останалия път щяха да изминат с автомобил, който щеше да ги чака на летището. Нейната кола влизаше за ремонт в сервиза в Канзас Сити и щом монтьорите приключеха работата си, Томи и Ноа щяха да я докарат обратно в Холи Оукс.

Лорен не искаше да мисли какво ще се случи, щом веднъж стигнеше там. Нервно прелистваше страниците на списание „Таим“, дори се опита да прочете една статия за инфлацията, но не можа да се съсредоточи.

Колко ли дълго Ник щеше да я тормози с мълчанието си? Бе престанал да говори с нея от момента, в който влязоха в аерогарата.

— Държиш се като дете! — укори го Лорен.

Той не отвърна нищо. Тя се обърна да го погледне и забеляза, че лицето му е станало сиво.

— Болен ли си?

Той поклати глава мълчаливо. Тя забеляза как се е вкопчил в страничната облегалка.

— Ник, какво има?

— Нищо.

— Тогава защо не искаш да говориш с мен?

— Ще бъбрим по-късно, след като самолетът се приземи. Освен…

— Освен какво?

— Освен ако не катастрофира и не умрем в едно огнено кълбо.

— Ти се шегуваш.

— Не, не се шегувам.

Тя не можа да повярва — мачото се страхуваше да лети със самолет! Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да повърне. Страхът му беше съвсем реален и колкото и смешно да й се виждаше това, тя прояви съчувствие.

— Ти много, много не обичаш да летиш със самолет, нали?

— Не — отговори той лаконично и се обърна, за да впери отново поглед в люка.

— Искаш ли да държиш ръката ми?

— Това не е смешно, Лорен.

Тя вплете пръстите си в неговите.

— Не те дразнех. Страшно много хора не обичат да летят.

— Истина ли е?

Стискаше я толкова здраво, че тя можеше да усети грубата кожа на ръката му. Имаше ръце на работник, но днес бе облечен като шеф на Уолстрийт. Ето още едно противоречие, помисли си тя, още една страна на неговата личност, която й се виждаше объркваща и очарователна. Томи и Ник изглеждаха толкова различни. Несъмнено бяха избрали противоположни пътища в живота. Брат й се беше посветил на църквата. Той винаги търсеше доброто у хората и целта му бе да спасява души.

А Ник като че ли беше посветил живота си на борбата с демони. Работата му бе потискаща. Лорен не беше сигурна дали наградата за нея си струва цената, която плащаше. Той й се виждаше толкова циничен. Очакваше от хората да са лоши и засега те не бяха го разочаровали.

Изненада се от инстинктивното си желание да го утеши. Наведе се към него и прошепна:

— Почти пристигнахме.

— Не сме пристигнали, докато не се приземим. Ако изобщо това се случи.

— Приземяването не е опасно… — продължи да му говори с майчински тон тя.

— Стига пилотът да знае какво прави, дявол го взел! — издума нервно агентът.

— Сигурна съм, че знае. Пилотите са обучени да приземяват самолети.

— Може би.

— Остават ни само още няколко минути. Вече почти кацнахме.

Той стисна още по-здраво ръката й.

— Откъде знаеш?

— Капитанът току-що каза на стюардесите да седнат.