Григор Гачев - Ортодокс

— Тоест? Хвърчи като кару… каретата на татко ти ли? Или какво?

— Глупчо такъв! Все едно… все едно Данка плете лука. И мълчи по същия начин. Веднъж подслушах как докторът й обясняваше на мама какво й било, и какво да правят и да не правят с нея. Да не я смятат за болна…

— Този доктор някакъв ваш лечител ли е? — внезапно се обади зад нас Рада Панчина. Двамата с Христина подскочихме и се обърнахме — Христо и Рада приближаваха по пътечката.

— Ъъ, да, да — кимна набързо Христина.

— Значи никак не сте изостанали, щом имате лечители. Не вярвай на тези, които ти говорят такива неща — усмихна се Рада. — И какво е казвал докторът за тази жена? Какво трябвало да се прави с нея?

— А, не помня. Ъъъ, бях малка, забравила съм. — Христина се извърна настрани. Рада бързо смушка Христо и усилено се зазяпа някъде в небето.

— А какво всъщност й е на Данка? — обади се отново Христина невинно. — Така де, виждам, че разбираш от лечителство, може да знаеш. — И ме изгледа дяволито.

— Мисля, че вижда и чува нещата по различен начин от нас — отговори замислено Рада. — В смисъл, че някак за нея не са същите. Не ми хрумва по-добра дума… — Тя измъкна отнякъде от престилката си парче въглен и посочи плоските бели камъни, с които беше настлана пътеката към кладенеца. — Виждаш ли кучето пред краварника? Опитай се да го нарисуваш.

Христина няколко пъти почва отначало, но накрая на камъка имаше две кръгчета, едно за глава и едно за тяло, и няколко черти за крака, врат и опашка.

— Не мога по-добре. Не ме бива да рисувам — призна си накрая тя.

— Това може да се научи — усмихна се Рада. — Христо, я го нарисувай ти! Тук отстрани, не изтривай това на Христина.

— Не е честно. Ти ме учиш вече от шест месеца.

— Да види Христина какво можеш вече. Преди рисуваше по-зле от нея.

Христо се зае с въглена, който се губеше между едрите му пръсти. Чертаеше с него внимателно, по едно време даже изплези от напрежение крайчеца на езика си, но когато Рада го погледна, го прибра. Чудех се как ли ще да е рисувал преди, за да е по-зле от Христина. Май хич — не помнех да съм го видял да нарисува нещо.

— Така?

Това се казваше рисунка! Не беше чак като картините в житията, но Буби беше чудесен. Нямаше как да го сбъркаш с друго куче — Христо му беше нарисувал всичко. И оръфаното ляво ухо, и зъбатото ухилване, и опитите да маха с опашка, докато се търкаля в прахоляка, за да изтръска бълхите.

— Твой ред е, Радо — подаде й въглена Христо.

Тя поклати глава и се изчерви леко.

— Не се срамувай, а рисувай! Да научат и другите нещо. Хайде!

Рада рисуваше доста по-бързо от Христо, но въпреки това й отне повече време. Доста преди да свърши обаче вече бях зяпнал. Не предполагах, че с въглен е възможно да се направи нещо толкова истински. Погледнах Христина — гледаше с широко отворени очи, все едно за пръв път вижда рисунка. Помислих си, че ако дадат на Рада перо и четки, сигурно ще може да зографиса черква по-добре от майстор зографин. Като погледнеш рисунката на камъка, моментално ти ставаше ясно всичко за Буби — и как се радва на непознати, вместо да ги джафка, и как вечно си проси по още нещичко за ядене, и как обича да тича отвързан… Беше по-истински от истински.

— Така всеки от нас вижда Буби — завърши Рада. — А ето сега как го вижда Данка. Или поне предполагам, че го вижда така…

Когато свърши да рисува, по гърба ми лазеше студ, въпреки обедното слънце. Това там на камъка може и да беше Буби. Може и да беше изобщо куче — не че приличаше на куче, но и на друго не приличаше. Беше идеално симетрично, и разделено на ярки нееднакво тъмни петна, подредени по абсурдно нежив начин — точно като всичко, което правеше Данка. Рисунката на Христина приличаше на куче сто пъти повече.

— Когато се учим да рисуваме, всъщност май се учим да виждаме — поясни тихо Рада. — Така че смятам да опитам да уча Данка. Ако се научи да рисува като нашите рисунки, нищо чудно и да започне да вижда малко по като нас. А това сигурно ще й помогне.

— Я вземете да хапнете! — обади се мама зад нас. Беше донесла четири големи филии, поръсени с пипер и чубрица. Отхапах колкото можах от моята, и погледнах Христина — тя много внимателно пробваше пипера с малкия си пръст, точно както Рада боба й.

Мама през това време разпитваше Рада:

— Какво измисли за оня… боб? Любопитна съм.

— Сложих малко да кипне в къщата и в обора. После спах навън тази нощ, докато изветрее миризмата, а кравата едвам не събори обора — усмихна се Рада. — Ама сега няма бълха за цяр из къщи! Прибрах си останалото в една делвичка, да има и за друг път.