Григор Гачев - Ортодокс

— И не сте видели караконджоли? — попита предпазливо Божка.

— Никакви! — Тате се ухили още по-щастливо от другите.

Така и не разбрах какво искаше да ми покаже.

На сутринта след закуската аз нахраних и напоих добитъка и кокошките, докато Христина отново се мъчеше с подгъва на роклята. След десетина опита даже мама се поотчая и отказа:

— Нищо, то отведнъж не става. Щом не си пипвала игла досега, ще ти трябва малко време. Искаш ли сега да сгот… да изперем дре… да окопаем зелен… Ох, де да знам. Прави ли ти се всъщност нещо?

— Петърчо какво ще прави сега?

— Ще наплита лука, ама то… Нищо, като гледаш, може и да се научиш. И Данка ще ви помага, и тя отначало не беше много сръчна, ама сега прави най-добрите сплитове в селото.

Известно време Христина гледаше мълчаливо как плетем сплитовете с Данка, след това започна да се опитва. Все не се получаваше — като че ли беше схванала идеята, но ръцете й не слушаха съвсем добре главата.

— Все едно пак съм на кръжока по ръкоделие! — заяви ядосано накрая.

— Татко ти и на това ли те е учил?

Христина ме подритна лекичко под масата и посочи с поглед Данка. Вдигнах безразлично рамене:

— Можем да говорим каквото искаме. Ако ние не се интересуваме от Данка, и тя няма да се интересува от нас. Помниш ли какво ви разказах за нея в манастира, преди да ме изтеглите? Та, не знаех, че татко ти си пада и по ръкоделие.

— Мама ме записа. И даже настояваше да не ме отписват, след като Иванова, учителката, я викна след първия урок и й показа какво съм направила.

— А какво беше направила?

— Точно това ме попита и Иванова, а после мама пък попита нея. Иванова каза, че трябвало да е покривчица, а мама я попита шегува ли се.

— А то какво беше всъщност?

— Откъде да знам? Татко после си направи експеримент да го покаже на всички познати и да ги пита какво е, и нямаше двама на едно мнение. То и как да са — който го вземеше да го огледа, се набождаше на по някоя забравена игла или карфица, и я вадеше, така че при всеки беше различно… Само дето и мама, и Иванова още не вярват, че не беше нарочно. Ама не беше, честна дума! Ти поне не ми ли вярваш?

— Вярвам ти, вярвам ти… Я, чука се! Рада Панчина ли идва пак?

Докато стана и заобиколя масата, мама излезе от кухнята и отвори. Рада я поздрави с лек поклон и й подаде гърнето от Христининия боб.

— Я! Измила си го! — възхити се мама. — Как успя?

— Вързах си очите и носа с кърпа, натопена в студена вода. И опипом.

— А ръцете? Не ти ли ощави кожата?

— Имам в къщи ръкавици от телешка кожа.

— Не ми е чудно и тях даже да е разял. Като го помня…

— Те и без това бяха стари… Нося още мазило за рани. Нали вчера заделих малко и за Христина, та днес минах по-рано. Може ли да я видя? Христинче, къде ти е превръзката?

— Махнах я. То ми мина вече.

— За един ден?! Я! — Рада много внимателно огледа двата порязани пръста. Личеше си пресен белег, но раната се беше затворила. — Просто не може да бъде! Винаги ли раните ти заздравяват така бързо?

— Защо бързо? Нормално… Искам да кажа, нормално за при нас… Тоест, за откъдето идвам, де… Христина прехапа устни.

— Как няма да е нормално. Те сигурно там непрекъснато са само рани, ако не им заздравяват бързо, няма да са живи — намеси се мама със съчувствие.

Христина лекичко изскърца със зъби.

— Велика е милостта Божия и грижата му за всеки — усмихна се Рада.

— А пък и твоето мазило сигурно е помогнало — намесих се аз.

— Вярно е — потвърди мама. — Дядо ми, Бог да го прости, лежа навремето от счупени ребра цял месец, а Христо за три дни вече не го боли и се чувства малко повече в сила. Поне така разправя, де.

Очите на Рада грейнаха. Мама й кимна към стаята на Христо, и когато Рада влезе вътре, внезапно се усмихна.

— Искате ли да си починете мъничко?

— Да — отговорихме в един глас с Христина.

— Ти, Данче?

— Не — отговори Данка монотонно, без да откъсва поглед и да престава да плете. Сплитът под пръстите й излизаше съвършено равномерен, все едно не е правен от човек. Остави го настрана, на точно еднакво разстояние от готовите, взе нова стиска лук и стъбло папур, и продължи.

Излязохме на двора. Измъкнах от лехата два моркова, измих ги на кладенеца, и ги захрупахме.

— Тази Данка да няма шизофрения? — попита Христина.

— Не знам, никога не съм й ровил из нещата. Как изглежда тая шизофрения?

— Уф… Няма значение. Една от колежките на мама беше такава — като хване да реди в музея, все едно машина работи.