Григор Гачев - Ортодокс

— Очакваше другите да започнат да ти се подиграват ли? — намеси се меко отец Самуил.

— Да — призна неочаквано Ангел. Имаше вид, като че ли иска да потъне в земята. — Ако не сега, после.

— Затова, че си се извинил ли? — усмихна се отецът. — Би било самопризнание, че са глупаци и диваци. Направят ли го, гордей се, че си по-добър от тях… Деца, това беше заниманието за днес.

Хванах Христина за ръката и тръгнахме към изхода, но усетихме дланите на отец Самуил на раменете си.

— Христинче, недей друг път да казваш неща, в които не си уверена — топло рече свещеникът.

— Ама и Ангел не беше — заяде се Христина. Настъпих я, но твърде късно.

— Не е хубава постъпка — все така меко продължи отец Самуил. — Така пускаш на свобода неща, които не бива да се носят между хората. Които трябва да са забранени, ако питаш мен. За доброто на всички.

И двамата замръзнахме.

— Вървете. Време е за вечеря.

Тате и Данчо току-що се бяха върнали от Сухото дере. И двамата бяха капнали от умора, но доволни. Измиха се на кладенеца, и Данчо веднага изскочи навън — имал да се види с приятели. Тате също смяташе да поизлезе, но след един поглед към навеса при свинарника внезапно се отказа и се хвана да окопае овошките. Мама отначало не повярва на очите си, но след това беше много доволна. Само дето непрекъснато поглеждаше под око към навеса, и следеше дали тате няма да тръгне натам. Тате също я забеляза, и усилено се правеше на разсеян. Не знам колко успя да я убеди, де.

Ние с Христина обаче се свряхме зад плевнята, за да решим какво да правим.

— Сто на сто той е Отговорникът! — заяви Христина. — Каза ми направо, че говоря забранени неща! По-ясно от това — здраве!

— Той и преди е казвал на занимания, че забранени неща не бива да се вършат — усъмних се пак аз. — Точно преди тате да ме прати в манастира, имаше цял следобед занимание за забраните. Какво били и защо били…

— И се оправи с оня побойник, Ангел, както даже моите учители няма да могат. А тях ги бива, за това са учили!

— Нали е свещеник? Всички в селото го слушат. Че иначе може да нареди бой с пръчка, най-малкото. Не помня да го е правил някога, ама…

— Не е само това! Имам пуяк като Ангел в класа, пет-шест пъти сме се били с него, не помага!

Помислих си, че това Христина да бие някого сигурно значи да изпотроши всичко наоколо, без да го уцели нито веднъж. И че ако онзи не е също толкова несръчен, чудното е как боят не е помогнал на нея…

— А отец Самуил го укроти като на кино! Наля му акъл в главата с няколко приказки — продължаваше тя.

— Като на кино ще рече за твърде малко време ли? Защото и преди му е говорил, не знам колко пъти. Хваща дикиш за по ден-два, и после Ангел си е пак същият проклетник…

Христина все едно не ме чуваше.

— И обяснява толкова сложни неща толкова ясно и просто, колкото и на моя свят не могат! А пък е расъл във вашата диващина…

— Я да не ми обиждаш света!

— Добре де… Извинявай… Учителите ми са учили по двайсет и повече години, и не могат да му стъпят на малкия пръст! Няма как да не е Отговорникът!

— Тате казва, че е много добър свещеник — замислих се аз. — Да не е от това?

— Точно затова е още по-сигурно! Не го ли чу как обяснява защо трябва да се прави добро не с оня свят, бог, рая и ада, ами с това, което става тук, на земята? Той трябва да е!

— Това пък откъде и защо?

— Лазаре, Петре, Христинче, хайде на вечеря! — чух откъм къщата гласа на мама. И усетих, че съм гладен като вълк.

След вечерята тате поразмисли малко, след това пое дълбоко въздух и заяви:

— Дотежа ми нещо яденето. Ще изляза да се поразходя малко.

— Тате, кръчмата не е ли затворена вече? — попита плахо Божка.

— Не ме интересува, не съм натам. Даже ще взема Петърчо с мен, да му покажа нещо — усмихна се тате. — Нали не вярвате, че ще се напия пред него?

Мама го изгледа още по-подозрително, отколкото като реши да не излиза преди вечеря, но нищо не каза.

Наистина тръгнахме в съвсем друга посока, към пътя за Богданово. По улицата срещнахме двама-трима окъснели съселяни. Като ги видеше, тате ги поздравяваше толкова радостно, че те се чудеха, и някои предпазливо се дръпваха по-настрани. Станьо от Долната махала даже избяга, когато тате му предложи да се приближи да му дъхне, да види, че не е пил. Стигнахме до последните къщи и се върнахме.

— Ако знаеш как ми олекна от тая разходка! — заяви гордо тате, като влязохме. Всички ме гледаха, и в очите им се четеше един и същи въпрос. Поклатих отрицателно глава, и стаята грейна от усмивки.