Джоан Джонсън - Кид

— Не мърдай! Ще стрелям! — предупреди го Анабет.

Уат направи крачка напред. Нищо не се случи.

Освен, че револверът започна видимо да трепери в ръката на Анабет.

Уат направи още една крачка. Устните му се дръпнаха назад, като оформиха една демонична усмивка.

— Застреляй я, Тийг.

Анабет чу щракване зад гърба си и разбра, че Тийг е вдигнал ударника на пистолета си. Тя се обърна и стреля същевременно.

Тийг премести поглед от ужасените й очи към дупката в корема си.

— Ти ме застреля! — каза той. — Проклет да съм, ако ти не ме уби!

— Ти винаги си правил каквото са ти казвали, Тийг — каза Анабет с дрезгав глас. — Ти даже застреля Буут, защото някой ти каза да го направиш. Този път трябваше да се въздържиш от това.

Досега и другите бандити се бяха събудили, но никой от тях не посмя да посегне към оръжието си, докато Анабет държеше насочен пистолет към Уат. Нещата се намираха в едно опасно затишие и някой друг, освен Тийг, със сигурност, щеше да умре.

Накрая, Джейк реши, че ако не направи нещо, щяха да убият Кид.

— Ние сме много, а ти си сама — каза Уат, посягайки за пистолета в ръката на Анабет. — Остани точно там, където си…

— Не, ти остани, където си — каза Джейк.

Когато Ранкин бързо се обърна към гласа в тъмнината, бандитите се хвърлиха встрани, търсейки прикритие.

И Анабет се затича със страшна бързина.

Джейк държеше със стрелба бандитите залепени за земята, докато Анабет изчезна в нощта.

Когато стрелбата спря след няколко минути, бандитите осъзнаха, че са останали сами. Тяхната затворничка и онзи, който извика от тъмнината, бяха си отишли.

Клер беше пленница на Уолф от една седмица. Тя все още не можеше да преодолее шока от намирането на сина си сред диваците.

Тогава погледна малкото момче, седнало до един воин апах и разбра, че това е Джефри. Сигурна беше. Очите на момчето бяха зелени, като листата по дърветата. Никой апахе нямаше зелени очи! Привързаната му с лента коса бе намазана с някаква животинска мазнина, която я правеше доста по-тъмна от русия цвят, какъвто имаше преди три години. Деветгодишното му тяло беше мускулесто, както никога преди и почти толкова загоряло от слънцето, колкото и медния цвят на момчето апах до него.

— Това е моят син! — извика тя, сочейки към облеченото в кожи момче.

Уолф я възпря с ръце.

— Ела да се махнем оттук, Малката! Аз познавам родителите на това момче. Той не е твой син.

Клер се бореше, за да се освободи.

— Ти не разбираш. Това момче е моят син!

Уолф погледна детето, към което сочеше тя.

— Това е синът на Счупения Крак. Наричат го Белият Орел.

— Името му е Джефри — настояваше Клер. — Аз мислех, че е мъртъв. Сам ми каза — о, Сам! — Тя се задави от едно ридание на разочарование. — Ти си ме излъгал! Джеф не е бил убит. Откраднали са го.

Гърлото на Клер подпухна от радост и болка. Намирането на Джеф беше чудо, което тя не можеше да си представи. Искаше да попита сина си за всичко, което е правил през тези три години, откакто бяха разделени. И най-много от всичко желаеше да го прегърне и да почувства как сърцето му бие до нейното.

Момчето, което Клер посочи, се обърна и каза нещо на индианците до него, които се разсмяха.

Клер погледна Уолф.

— Какво каза той?

Уолф се намръщи.

— Ти не би искала да знаеш.

— Но аз искам. Какво каза той?

— Той се подиграваше на ръста ти. Каза, че от теб едва ли ще стане и една хапка за кучетата в лагера.

Клер обърна наранения си златист поглед към момчето и видя враждебността и недоверието в очите му. Тя почувства едно убождане в корема си, когато истината я оглуши. Това момче беше Джефри, но то не бе повече неин син. Детето, което отвърна на погледа й с такава враждебност и подигравка сигурно не си спомняше какво бяха споделили в миналото. Не беше възможно той да си я спомня и все пак да има такова отношение към нея, нали?

Тя помисли за момчето Трипли, което бе върнато на родителите му след четири години, преживяни с апахите. Джеймс Трипли хладнокръвно уби бялото си семейство. Клер реши, че може би Джефри нарочно не искаше да я познае.

Тя почувства, сякаш го загубва отново.

Клер погледна надолу към измазаната с глина кошница, която държеше в ръце. Болката в гърдите й бе толкова силна сега, седмица по-късно, както и в първия ден, когато се препъваше край тълпата тъмнооки непознати към потока, който тя и Уолф прекосиха, за да стигнат до селото.

Клер се отпусна на колене до потока и гледаше с невиждащ поглед течащата вода. През последната седмица животът й се преобърна с главата надолу. Трябваше отново да събере разбитите парчета от живота си по един разумен начин.