Джоан Джонсън - Кид

Сиера седна, оставяйки завивките да паднат до кръста й, откривайки една щедра женска фигура, все още покрита с тънък пласт пот от току-що приключилата любов.

— Ти изглежда ужасно бързаш, Джейк. Изглежда, че аз губя способностите си.

Джейк хвърли един ироничен поглед над рамото си.

— Просто си спомних за нещо, което трябва да свърша. — Той измъкна няколко банкноти от джоба си, без да ги брои.

Преди да може да ги остави на нощната масичка, Сиера каза:

— Спести си парите. Удоволствието беше изцяло мое.

Джейк срещна погледа й и видя гордостта в него — и съжалението.

— Благодаря, Сиера. Аз…

Как можеше да й обясни желанието си да напусне тази стая, колкото се може по-бързо, неотложната му нужда да види малката млада жена, която се превърна в негово проклятие от момента, в който я срещна за първи път.

— Не ти си причината, Сиера. Аз просто…

Сиера се усмихна и в същото време придърпа завивките, за да прикрие тялото си от един поглед, който не го намираше повече ни най-малко изкушаващо.

— Не се тревожи, Джейк. Аз нямам повече такива чувства, които могат да бъдат наранени.

— По дяволите, Сиера. Аз…

— Тя трябва да е някоя специална жена, за да те върже така на възли. Коя е тя?

— Едно разглезено дете! Една непослушна проклетница! Не знам защо се занимавам с нея.

„Тя трябва да е някоя специална жена, за да те върже така на възли.“ Изречението прозвуча отново в главата на Джейк. Сам го беше предупредил, че един ден щеше да срещне такава жена. Той не му повярва. По дяволите, отказваше да го повярва и сега.

— Тя не означава нищо за мен — измърмори Джейк.

— Изглежда, че си закъсал здравата — каза Сиера.

— Нямам нужда от беда като нея.

— Така ли?

Джейк почувства слабините си да се стягат само при мисълта да направи същото с Анабет, което току-що бе свършил да прави със Сиера.

Сиера забеляза безспорното свидетелство за желанието на Джейк и се разсмя.

— Не се опитвай да се заблуждаваш, Джейк. Ти я искаш като запалена къща.

— Тя е само дете — измърмори Джейк.

— Тринадесетгодишна? Или четиринадесет?

— Деветнадесет.

Веждите на Сиера се повдигнаха доста нагоре.

— Значи може би тя не е съвсем дете — каза Джейк. — Обаче е невинна като еднодневно бебе.

— Трябва да има първи път за всяка жена.

— Не с мен!

— Тя помоли ли те?

— Тя не моли за нищо!

Усмивката на Сиера беше безнадеждна.

— Но тя ще го получи, нали, Джейк? О, само да можех да бъда отново млада и невинна и да имах мъж като теб в живота си. — Тя сви колене и ги обхвана с ръце. — Тя е една много щастлива дама.

— Тя е една голяма неприятност.

Сиера се разсмя.

— Махай се оттук и иди да я видиш.

Джейк прехапа устни и не даде израз на фалшивия протест, който щеше да направи, пъхна краката си в ботушите, закопча си ризата, навлече коженото си сако и си тръгна, без да продума повече. Той помисли, че чува Сиера да въздъхва, когато затваряше вратата след себе си.

Джейк не тичаше обратно към пансиона, но не направи и никакви отклонения. Спря, за да види Юлали в кухнята и да вземе от нея ключа за стаята горе, където беше оставил Кид и после заизкачва стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж.

Той извика Анабет, докато отключваше вратата и я отвори — за да намери стаята празна.

— Кид? Тука ли си? — Очите му бързо претърсиха стаята, но в нея нямаше място, където тя можеше да се скрие, Той отиде до прозореца и погледна навън — и после нагоре. Върху рамката на прозореца имаше един конец от неговата риза и още един върху ръба на покрива.

— Да бъде проклета в ада! — Джейк слезе долу по стълбите, като ги взимаше по три стъпала наведнъж. — Юлали! — изрева той. — Тя е излетяла от кафеза отново!

Юлали се появи на кухненската врата с парче тесто в ръце.

— Какво не е наред?

— Тя си е отишла! Кога я видя за последен път?

— Не съм я виждала, откакто ти излезе този следобед. Минах веднъж покрай стаята и почуках, но тя не отговори, така че аз помислих, че е заспала. Ти казваш, че си е отишла? Кълна се, че не съм я пуснала, Джейк.

— Тя е излязла през прозореца.

— Къде би отишла тя?

Джейк се страхуваше, че знае отговора на този въпрос. Той накара червата му да се стегнат от страх за пратеника на Сатаната, който го завърза на възли — и заплашваше да открадне както сърцето, така и душата му.

Той остана само, за да прибере торбите си и да каже довиждане на Юлали.

— Тръгваш ли вече?

— Аз трябва да я намеря. Не знам кога ще се върна.