Джоан Джонсън - Кид

— Само един. Имам една болка. Точно тук. — Ръката на Анабет се плъзна от гърдите към издутия й корем и оттам към мястото между бедрата й, така че стана съвсем ясно къде можеше да бъде тази болка.

Джейк беше щастлив да я облекчи, независимо къде се намираше тя.

Той започна, като махна един кичур коса от челото на Анабет. Отнасяше се с нея, сякаш тя бе достатъчно чуплива, за да се счупи, като сваляше дрехите й една по една, увеличавайки напрежението между тях, докато откри вече нестройното й тяло.

— Ти си толкова красива — прошепна Джейк, докато галеше закръгления й корем.

— Ти ме караш да се чувствам красива, Джейк, Той я засмука, както тяхното дете щеше да суче и Анабет почувства как тялото й се свива от удоволствие. Той я целуваше надолу по корема до гнездото от косми отдолу. Когато я целуна там, Анабет почти изскочи от леглото.

— Джейк! Какво правиш?

— Обичам те. Целувам те.

Устните и езикът му я докосваха така интимно, че огнени езици от удоволствие преминаваха през нея. Един нисък стон излезе от гърлото й. Той я вдигна до устата си и я любеше, докато тя не затрепери от страст и тялото й не се изпъна като тетива на лък и после избухна в серия от разтърсващи освобождения.

— Джейк! — извика тя. — Джейк, аз искам…

— Какво искаш, Кид? — прошепна той.

— Искам теб.

Той целуна тялото й нагоре. Когато накрая стигна устата й, тя можа да усети вкуса си върху устните му.

— Аз те обичам, Джейк.

На Джейк му харесваше да чува тези думи. Той беше бавен и нежен, когато съблече Анабет, но бързаше много, когато фактически разкъса своите. Щом се съблече, той притисна тялото си до Анабет и прехвърли единия от краката й над своя крак. После повдигна корема й с две ръце, докато навлизаше в нея отзад.

Анабет се облегна назад върху тялото на Джейк разтревожена, защото единствената негова част, която можеше да докосне, бяха бедрата му. Тя докосна извивката на вътрешното му бедро и със задоволство чу възклицанието на Джейк.

Ръцете на Джейк се разхождаха по тялото й, галейки гърдите, корема й и накрая малката пъпка, скрита сред пружиниращите косми между бедрата й.

Анабет почувства как напрежението се покачва, докато Джейк бавно и нежно се тласкаше вътре нея. Дъхът й спря в гърлото, когато тя се опита да му каже колко много й харесваше това, което той правеше.

Устата му намери тила й и я захапа, после успокои мястото с устни и език. Нейните уши също получиха своята порция внимание, докато той дразнеше висулките им със зъбите си. Влажния му дъх в ухото й изпрати тръпки надолу по гръбнака.

Потръпващото й освобождаване я изненада. Цялото й тяло се напрегна и тя чу вика на Джейк, докато той свършваше заедно с нея.

Джейк остана в нея. Анабет се отпусна до не го, чувствайки силата на изпотеното му тяло, сигурна от знанието, че тя го обичаше, както и той я обичаше и че сега те щяха да могат да живеят щастливо по-нататък.

Само че нещата стават обикновено различно от начина, по който ги планират хората. Както научи Клер. Както Джейк и Анабет щяха съвсем скоро да научат.

— Клер и аз отиваме на пикник — обяви Анабет една сутрин, няколко дни по-късно.

— Хубаво. Направете го на предната веранда — каза Джейк.

— Мислех, че ще можем да отидем долу до тополата при потока.

— Там не е безопасно.

— Защо не дойдеш и ти, за да ни наглеждаш? — попита Анабет. Тя му хвърли един кокетен поглед изпод дългите си ресници.

— Имам твърде много работа да върша.

— Тогава изпрати някой да ни наблюдава — настояваше Анабет.

— Моля те, Джейк — каза Клер.

Джейк погледна от Анабет към Клер и обратно.

— Много добре. Не мога да се справя и с двете.

— Благодаря, Джейк! — Анабет бързо го прегърна. — Блеки ще дойде с нас, за да ни предупреди, ако Ранкин се появи наоколо.

Когато Анабет щеше да го пусне, Джейк я задържа и я прегърна на свой ред.

— Внимавай — прошепна той в ухото й. — Гледай за Ранкин.

Анабет и Клер тръгнаха, носейки кошницата между тях. Кучето подтичваше до Анабет.

— Не мога да повярвам в промяната у това черно куче от първия път, когато го видях — каза Клер. — Или промяната в Джейк — добави тя.

— Не знам какво искаш да кажеш.

— Те бяха и двамата… самотни. А сега не са.

— Така бях и аз — каза Анабет с тих глас. — А сега не съм.

Листата на тополата вече се разлистваха и щом двете се настаниха под беседката от клони, те бяха фактически невидими за външния свят.

— Бях забравила колко чудесно е това! — каза Клер.