Сюзън Джонсън: Грешница

И чудото стана. Най-после Синджън въздъхна с облекчение. Ромул увеличи дължината на стъпките си, мускулите му се напрегнаха, дългите му изящни крака се замятаха тъй бързо, че очертанията им се преплитаха. Силуетът на запотения жребец излъчваше неудържима мощ. Приличаше на вихър, който не се спира пред нищо. Ромул леко присви уши назад, копитата му зачаткаха като че ли без никакви усилия. Изкачи хълма на десет скока. Конкурентът му, сивият кон на Стенхоуп, започна да изостава. След миг двата жребеца изравниха гърдите си. Тълпата нададе неистов рев. Няколко мига препускаха един до друг. Прекалено близо, опасно близо, помисли си Синджън. От този Арчър може да се очаква всичко. Ромул се понесе по-бързо, още по-бързо, като че ли бе забравил за състезанието, за финала, за нашепванията на Фордхем… След още две секунди сивият ирландски жребец на Стенхоуп изостана. Жокеят му се задъхваше сред праха от задните котим на побеснелия Ромул.

— Спечели! — извика Синджън. — Надмина го! Най-после! Господи, какъв миг…

— Ще спечелим наградата от хиляда гвинеи и доживотна омраза на Стенхоуп — отбеляза Николъс Роуз и се усмихна тържествуващо, когато видя как Ромул се понесе към финалната права с шест дължини преднина.

— Пет хиляди гвинеи, ако добавим и печалбите от залозите — поправи го Синджън. — А пък враждата ни със Стенхоуп няма нищо общо с конните надбягвания.

— Е тогава сигурно се гледате накриво заради някоя лейди — добродушно подхвърли Сенека, добре запознат с втората страст на херцог Сет.

— Много отдавна се обзаложихме кой ще спечели сърцето на мисис Робинсън. Разбира се, Стенхоуп загуби.

Слуховете за покоряващия чар и красота на мисис Робинсън бяха достигнали дори и до ушите на Сенека, пришълецът от северноамериканските колонии. Въпреки че тази достолепна лейди отдавна се беше заклела във вечна любов към полковник Тарлтън.

Всички зрители на хиподрума бяха наясно, че пет хиляди гвинеи е колосална печалба от залози — ненадминат рекорд за онази епоха. Сумата бе много по-голяма от облога, залаган преди години не за някой кон, а за сърцето на прелестната мисис Робинсън. При това съперник на двамата претенденти в тази борба бил не кой да е, а самият Уелски принц. Според злите езици, на следващата сутрин, порядъчно пийналият си Стенхоуп се сблъскал на вратата на къщата на Бъркли скуеър с младия херцог Сет. Синджън с подигравателна усмивка отхвърлил предизвикателството на Стенхоуп — да приеме дуел с неизтрезнялия Стенхоуп. Това за него било равносилно на хладнокръвно убийство.

С щедра усмивка Синджън прие акламациите на публиката, след което бързо се отправи към стълбището. Прескачайки по три стъпала наведнъж, младият херцог най-после с много усилия успя да си проправи път до изхода. Отвсякъде долитаха възторжени приветствия. Трябваше да се покланя и да стиска протегнатите към него ръце, да кима и да се усмихва на всяка крачка, при това с престорена скромност.

Ромул го подуши от десет метра и радостно изцвили. Без да обръща внимание на официалните лица, дори и на самия лорд Бънбъри, понесъл в ръка златната плоча, с която по кралска заповед награждаваха победителите от конните надбягвания, Синджън протегна мъжката си десница първо на изпотения Фордхем. Благодари му за великолепната езда, а после бръкна в джоба си и измъкна три бучки захар за Ромул.

— Отлично се справи, красавецо мой! — прошепна развълнуваният херцог и поднесе на дланта си бучките към муцуната на задъхания кон, а с другата си ръка нежно го погали по челото. — Успя да оставиш зад себе си всичките ти конкуренти.

Подобно на легендарния Иклипс 1 1 Иклипс с живял достойно от 1764 до 1789 г. — Б.пр. и Ромул печелеше с неоспорима преднина всички надбягвания или както обичаха да подчертават запалянковците от онази епоха: „Ромул е пръв, а останалите дишат праха от копитата му.“

Останалата част от този забележителен ден изтече неусетно. При трите следобедни манша конете на Синджън неоспоримо печелеха първите места. Херцогът нито за миг не остана спокоен — скачаше от скамейката, за да слезе долу до парапета пред главната трибуна, изчезваше до конюшнята с последни указания към жокеите, помагаше им при последните грижи за конете, разтриваше потните жребци и кобили след усиленото бягане. Той сам превърза раненото коляно на един от черните жребци. В първия миг се разтревожи дали не е счупен крака на коня, но към края на деня великолепното животно отново се изправи на крака и дори се затича в тръст, макар и с превързан преден ляв крак.