Сюзън Джонсън - Грешница

— Може би един ден ще се ожени за някоя англичанка — подхвърли Синджън.

— Папа едва ли ще му разреши — усмихна се Челси и добави: — Но аз бих искала да остана през зимата в Неапол.

— През зимата! Боже господи… та дотогава има толкова много месеци. Не, това е прекалено дълго — възрази Синджън.

— Трябва да остана.

— Разбира се, че не трябва. Ти си моя съпруга. И за нищо не бива да се тревожиш.

— Ако знаеш за какво се отнася, ще се съгласиш с мен — загадъчно отвърна Челси.

— За какво, по дяволите, говорим? — Той се наведе към нея и отново се втренчи в очите й. — Говори по-ясно. Няма да ти се разсърдя, за каквото и да се отнася.

— Ще се разсърдиш — едва чуто прошепна младата жена.

— Кълна се в Бога, няма да ти се разсърдя — заяви Синджън, учуден от държанието й. Неговата съпруга не беше от плахите и колебливи жени. — А сега кажи ми за какво е този загадъчен разговор.

— В харема нямахме гръцки презервативи. — Нямаше смелост направо да му признае, че е бременна. През последните няколко дни отново бе започнала да се страхува, че ще го изгуби.

— И?

— И… ами… не съм използвала нищо за предпазване…

Най-после разбра.

— Сигурна ли си, че е от мен? — Не биваше да бъде толкова егоистичен, припомняйки си всички страдания, които и двамата бяха преживели. За миг се запита дали би могъл да се примири с мисълта, че следващия херцог Сет ще бъде дете на султана на Тунис.

— Имаш право да се съмняваш — сериозно отвърна тя. — Не искам отново да преживея същите ужаси. Затова предпочитам да остана сама тук, в Неапол. — Султанът никога не я бе докосвал, но тя също имаше своите демони. След огромните страдания при последната и бременност, тя се бе заклела никога повече да не допуска да бъде унижавана, от който и да е мъж. В Неапол вероятно не би имала проблеми с бременността си, но в Англия всичко бе много по-различно. Във висшето общество щяха да се разнесат злобни клюки и подмятания, ако Синджън дори и за миг покажеше, че се съмнява в бащинството си. А може би щяха да клюкарстват и без съмненията на херцог Сет, когато всички узнаят, че е била пленница в харема на султан Хамуд. Нямаше начин да не узнаят това, щом го знаеше и британският консул.

— Ако ти кажа, че това няма значение за мен, ще се върнеш ли с мен в Англия?

— Ако се върна с теб и ако това дете е момче, то ще бъде следващият херцог Сет. — Искаше да го предизвика, за да разбере при какви условия би се съгласила да се върне с него в родината. Завръщането в Англия щеше отново да ги изправи пред старите проблеми — нейното семейство, неговото семейство, неговите приятели, различията в разбиранията им за живота, нежеланието на Синджън да има още деца. Челси можеше да остане завинаги в Неапол. Много английски имигранти живееха щастливо далеч от родината.

— Може и да пометнеш.

Както винаги се опитваше да избегне прекия отговор.

— Този път нямам намерение да препускам в галоп из цялата страна — твърдо заяви Челси. — Ти трябва да решиш. — Обичаше го с цялото си сърце, но държеше на достойнството си. Мисълта да се върне към стария си начин на живот, я изпълваше с лошо предчувствие. Настъпи неловка пауза. Младата жена мислено се помоли на Бога да й даде невъзможното — дете и любовта на съпруга й, който досега не знаеше какво означава любов.

Синджън наруши мълчанието.

— Искам да се върнеш с мен — тихо рече той. Това не беше отговорът, който искаше да чуе.

— Не каза нищо за детето.

— Детето е мое — просто изрече херцогът.

— Сигурен ли си?

— Готов съм да приема дори и дете от Чингиз хан, ако ти си до мен — усмихна се Синджън.

— Султанът никога не ме е докосвал.

Веждите му се повдигнаха въпросително.

— Значи си искала да ме изпиташ.

— Този път исках да съм сигурна.

— Миналият път единствено сигурна бе раната от мускета на баща ти.

Думите му не бяха укор, бяха просто констатация.

— Нещо подобно — внимателно отвърна Челси. Не бе сигурна, че всичко между тях е изгладено.

— Сега пък аз ще те изпитам — усмихна й се с познатата предизвикателна усмивка, а очите му светнаха дяволито.

Знаеше си, че ще има още нещо.

— Няма да ме уплашиш — дръзко отвърна тя.

— А може и да те уплаша. Понякога мога да бъда доста непоносим.

Той бе източник на цялото щастие и радост в живота й.

— Питай ме и аз ще ти отговоря.

— Обичаш ли ме повече от всичко, дори повече от конете?

— И от Тън ли? — шеговито попита тя.

— Да, най-вече от Тън.

— Да, обичам те. А ти обичаш ли ме? — сподавено прошепна младата жена. За пръв път й бе казал, че я обича, когато бягаха от двореца на Хамуд. Челси често се питаше дали пленяването му е повлияло на чувствата. Сега, когато отново бе свободен и вероятно отново ще бъде галеникът на обществото, може би ще забрави за любовното си признание. Може би постъпваше неразумно, като настояваше за ясен отговор. Мъжете не обичаха да ги притискат… но искаше да чуе тези думи… искаше да ги чуе от него.