Сюзън Джонсън - Грешница

Бедуините за миг се озоваха на седлата. Останалите бързо ги последваха. Мисълта за свободата им даваше криле. Челси си помисли, че това е най-щастливият миг в живота й — да усеща коня под себе си, да препуска на воля в студената нощ. С усмивка се обърна към Синджън, който яздеше огромен черен жребец до нея. Тя знаеше, че може да надбяга всеки мъж и въодушевено извика:

— Колко има до брега?

— Около три километра… ще минем по пътя откъм града. Те не очакват да минем оттам.

Челси весело се засмя. Този участък от пътя бе истинско предизвикателство и за най-добрите ездачи.

— Пазачите в двореца не могат да яздят… поне не толкова добре, колкото бедуините.

Никой, дори и най-професионалните ездачи, освен мъжете на пустинята, не можеха да оцелеят при това бясно препускане по този тесен проход, по калдъръма с безброй завои и сергии от двете страни. Сенека откри още една причина за възхищението си към младата гъркиня. Тя яздеше като вихър.

Когато достигнаха до пристанището видяха „Аврора“, която се полюшваше закотвена до вълнолома. От свободата ги делеше само северния бряг на Фоум ел Куед. Синджън пришпори коня си. Челси го последва, заедно с цялата група. Всички разбираха, че ако мюсюлманите ги настигнат, ги чака бавна и мъчителна смърт.

Гледката на бялата яхта с опънати платна, готова за отплуване им вдъхваше нови сили.

До брега ги чакаха дълги лодки. Конниците приближиха до брега. Чуваше се само плясъкът на морските вълни и свистенето на вятъра. Знойна тишина и непрогледен мрак обгръщаха малкия полуостров, издаден в морето. Набързо се поздравиха с моряците от лодките. Нямаше никакво време. Първо трябваше да качат жените, а конете да оставят на брега. Скоро брега щеше да се изпълни с войниците на султана.

Още не бяха качили жените в първата лодка, когато в далечината се появиха първите мамелюци. 5 5 Елитна арабска конница, лична гвардия на египетските султани — Б.пр.

— Те са на километър и половина зад нас — тревожно процеди Синджън и се обърна към Сенека, който носеше Кресида на ръце.

Сенека хвърли поглед през рамо, изруга и тихо отвърна:

— Не очаквах, че толкова бързо ще ни настигнат.

Синджън стоеше до колене във водата с Челси на ръце и умът му трескаво обмисляше ограничените възможности за спасение. Пулсът му бясно заби. Гледаше застрашително намаляващото разстояние между тях и арабите. Решението му бе взето. Наведе глава и нежно целуна Челси.

— Ти си моят живот… ти си моето щастие — прошепна той, притисна я за миг към гърдите си. Искаше да й каже още много нежни думи, искаше никой да не ги преследва, искаше да й разкрие колко много я бе обичал. — Обичам те с цялото си сърце — рече той и нежно я остави на седалката в лодката.

Думите му я накараха да изтръпне от ужас. Прозвучаха й много заплашително, като сбогуване завинаги.

— Ти също ще дойдеш с нас — изплашено избъбри тя. — Не ми говори така… ела и седни до мен… — Ала гласът й заглъхна, защото видя очите му и разбра, че той няма да отстъпи. — О, Господи!

— Ще те последвам колкото се може по-скоро. — Опита се да говори спокойно, за да не я плаши. Губеше скъпоценни мигове, вместо да я целуне за последен път… устните му толкова дълго бяха копнели за нейните…

Сенека леко го докосна по ръката.

— Сбогом — прошепна Синджън и докосна с пръст долната й устна. Не можеше да понесе мисълта за раздялата с нея.

Най-после се откъсна от Челси и тръгна, без да се обръща назад.

Лунната светлина бе слаба, но шлемовете на арабите проблясваха в мрака. Върховете на копията приличаха на танцуващи точки.

— Отведете жените на яхтата и веднага вдигнете котва — заповяда Синджън на моряците и им помогна да оттласнат лодката от пясъка. — Не ни чакайте. Ще се срещнем в Неапол. — Думите му звучаха рязко и отсечено, придружени от тропота на приближаващите се коне.

— Все още има време, Синджън… да се качим всички! Не го прави! — изкрещя Челси, надигна се от седалката и протегна ръце към него. — Можем да избягаме!

— Хванете я — заповяда Синджън. — А сега, потегляйте! — извика той и се отдалечи от лодката.

— Синджън!… Не! — Болезненият вик на сломената жена се понесе над вълните и премина в безутешни ридания, докато моряците я държаха да не скочи през борда.

— Може би не всички мамелюци ще се бият с тях — обади се Кресида. Тя бе присвила очи и се опитваше да различи приближаващите се конници, докато моряците бясно загребаха към яхтата… — Те няма да се бият за прослава на султана…