Опита се да потисне чувствата си.
— Хареса ли ти? — усмихнато попита султанът.
— Ако и на теб ти е харесало, господарю — благоразумно отвърна Челси, без да забравя нито за миг, че животът им е в ръцете на този тлъст арабин.
— Да, много ми хареса — дрезгаво отвърна Хамуд.
— Тогава смирено признавам, господарю, че и на мен ми достави удоволствие.
— Утре вечер отново ще ми покажеш колко ти е приятен. А също и ти, жребецо мой — продължи той и потупа Синджън по рамото, сякаш галеше един от конете си. — Нахранете го добре. Имам нужда от семето му. Стража! — извика той. — Изведете го оттук.
В мига, в който Хамуд се обърна към вратата, Челси пъхна незабелязано ръка в неговата и Синджън нежно я стисна, като целувка за раздяла. Взе халата си и се загърна в него.
С нищо не показа, че я познава.
Челси едва сдържаше напиращите в очите й сълзи, докато я отвеждаха към харема.
Глава четиридесет и четвърта
През следващите дни те се превърнаха в единствения източник на удоволствия на султана. Останалите жени от харема чезнеха от незадоволена страст, защото техният господар искаше чужденецът да обладава само жената със златистите коси. Какво опияняващо представление, каква изключителна страст! Хамуд щеше да получи тяхното дете! Хамуд бе сигурен, че златокосата красавица ще забременее и той ги наблюдаваше как се любят всяка нощ. Господарят на Тунис бе завладян от маниакалната си идея.
Беше божествено.
Беше ужасно.
Беше чудесно.
Беше някаква лудост, дива агония, опиянение, непресъхваща страст, безумна жажда за живот, безкрайно желание да избягат, да бъдат отново свободни.
Синджън непрекъснато обмисляше планове за бягство, особено сега, когато зрението му започна да се възвръща. Понякога виждаше неясните очертания на предметите и проблясъци светлина. Ала дори и да успееше да се измъкне от апартамента си, коридорите, които водеха до харема бяха добре пазени той едва ли щеше да успее да стигне жив до Челси. По цял ден кръстосваше стаите и се опитваше да си представи разположението на коридорите между неговата стая и стаята, в която всяка нощ двамата с Челси изпълняваха любовното си представление. Броеше пазачите. Бе забелязал, че онези от пленените християни, които се бяха отказали от вярата си и бяха приели исляма, бяха лични телохранители на султана. Дали някои от тях щяха да се съгласят да му помогнат, ако им обещаеше свободата им? Дали щяха да изменят на Хамуд?
Кроеше планове за бягство, но продължаваше да се преструва на напълно сляп. Къде се намираше яхтата му „Аврора“? Дали Сенека и Сахар бяха измислили някакъв план за освобождаването му? Бе уверен, че приятелите му ще се опитат да го освободят. Ала дали беше възможно да проникнат в крепостта на султана? Дали щяха да го открият сред петстотинте стаи на двореца?
Дали след това щяха да успеят да открият Челси…
Когато си мислеше за всички пречки, които го деляха от свободата обземаше го отчаяние. Дори и да успееше по някакъв начин да се измъкне от апартамента си и да открие Челси, как щяха да се оправят из лабиринта от коридори и стълби на замъка?
А и нямаше никакво време за губене. Щом султанът се увереше, че някоя от заложниците му е забременяла, Синджън повече нямаше да му е нужен.
Но Синджън никога не сподели страховете си с Челси.
— Ще се измъкнем оттук — бе й прошепнал той, когато усети соления вкус на сълзите й върху устните си. Откакто зрението му се бе възвърнало и той можеше да различава сянката зад паравана единствено силното му самообладание го възпираше да не задуши Хамуд. Само няколко скока и щеше да се намери върху похотливия арабин. Щеше да стисне увисналата му шия и да прекърши врата му.
Ала любовта му към Челси го възпираше да извърши това безумие. Както и мечтата му един ден двамата да се завърнат отново в Англия.
За пръв път в живота си се молеше на Бога да го дари с търпение и сдържаност, качества, които досега никога не бе притежавал. Беше безстрашен и безгранично смел, но предпазливостта му бе непозната.
Британският консул представи Сенека и Сахар на Вивани, макар че една вечер докато проучваха околностите на двореца на султана приятелите на Синджън, вече се бяха запознали с един от братовчедите. Те бяха решили да проникнат в двореца и да го освободят с оръжие, докато братовчедите Вивани разчитаха на своето изпитано оръжие — щедрите подкупи.
Разбраха се да нападнат двореца следващия петък, в почивен ден за мюсюлманите. Бедуините в много по-малка степен от арабите се съобразяваха с религиозните празници. Те бяха преди всичко воини и религията им бе до известна степен варварска. Много по-важно за успеха на плана им бе фактът, че в петъкът луната навлизаше в нова фаза.
Читать дальше