Сюзън Джонсън - Грешница

Когато остана сама, загледана в приближаващата се фрегата, Челси се запита дали ще има сили сама да отнеме живота си. На осемнадесет години смъртта винаги изглежда невъзможна и… далечна.

Внезапно една фигура на палубата на фрегата привлече вниманието й и я изтръгна от мрачните мисли. Имаше нещо много познато в нея, ала в този миг мъжът изчезна зад кливера.

Обзе я силно вълнение и тя се придвижи към предната палуба, за да се опита да го разгледа по-добре. Мъжът имаше същата дълга и… черна коса. В този миг си спомни, че всички мюсюлмани имат черни коси и Челси се помъчи да успокои лудешкото биене на сърцето си.

По-добре да се постарае да измисли начин за по-безболезнена смърт, отколкото да се взира в тайнствената сянка на мъжа. Извърна се назад и съсредоточи вниманието си към моряците, които опъваха допълнителни платна на яхтата, за да увеличат скоростта.

След няколко минути отново насочи поглед към тъмнокосия мъж на палубата на мюсюлманската фрегата. Той имаше същата походка, същата фигура, изглеждаше й странно познат… или това бе някаква игра на измъченото й въображение.

В този миг към нея приближи Кресида.

— Капитанът нареди да слезем в каютата. Може би скоро ще ни настигнат и той не иска да има жени на палубата.

— Намери ли пистолетите? — решително запита Челси. Вече бе взела решение. Ако Синджън беше мъртъв, а това беше много вероятно, нямаше смисъл да живее. Не би могла да понесе отново живота в харема. Това бе доживотен затвор, в който се чувстваш жив погребан. Защо да продължава тази агония?

След половин час, в каютата на Синджън, Челси осъзна, че смъртта е за предпочитане пред неизвестността.

— Ако искаш, стой тук — каза тя на Кресида. — Аз ще изляза на палубата. Не искам да умра в тази тясна каюта.

— Приличаме на пилета, които чакат да ги заколят — мрачно се усмихна гъркинята. — И аз не искам да умра тук. Може би ще успея да завлека със себе си в ада един или двама от корсарите.

— Аз пък си мисля, че ще се срещнем не в ада, а в рая — пошегува се Челси и се запита дали близостта на смъртта не настройва философски. — Преди да умра, ще се опитам да отмъстя на тези варвари за всички унижения. Правилно ли са заредени пистолетите?

— Един от моряците ги зареди. И аз мога, но предполагам, че той разбира по-добре от оръжия. — Кресида подаде единия на Челси, усмихна се и леко се поклони. — След теб.

Челси отвори вратата на каютата и тръгна по стълбата към палубата. Никой не забеляза появата на двете жени сред хаоса, който царуваше там. Челси и Кресида се скриха зад буретата с вода.

След половин час само двеста метра ги деляха от мюсюлманския кораб. На главната мачта ясно се виждаше развяващото се бяло знаме, ала капитанът на „Аврора“, много добре запознат с коварството на средиземноморските пирати, не му обърна внимание. Яхтата плуваше към Тиренско море, където в залива се надяваха да се спасят, преди мюсюлманите да ги настигнат.

Тогава чернокосият мъж в турски шалвари бързо се покачи на първата напречна греда на предната мачта й размаха още два сигнални флага. Ярката слънчева светлина ясно очерта мускулестата му фигура.

Това беше той! Челси позна ловките движения на ръцете му, черната копринена коса, която се развяваше от вятъра, дългите стройни крака, широките рамене, гъвкавата извивка на гърба — тялото, което познаваше по-добре дори от своето… Въпреки предупредителния вик на капитана, тя се затича към носа на кораба и извика с такава сила, че вероятно викът й стигна чак до африканския бряг.

— Синджън!

Той се обърна по посока на вика й, отпусна флаговете и едва не падна от гредата. В последния миг успя да се залови за едно от въжетата. Приличаше на млад бог, макар и едното му рамо да бе превързано. Махна за поздрав със здравата си ръка и се усмихна с онази негова усмивка, която я заслепи дори и от такова голямо разстояние.

Капитанът на „Аврора“ незабавно заповяда да съберат платната и да хвърлят канджите във водата, за да намалят скоростта, докато фрегатата ги приближаваше. Челси бе застанала до перилата, със сърце, разтуптяно от неописуемо щастие. Докато моряците хвърляха куките, за да се приближат двата кораба, тя се спусна към Синджън. Той скочи на борда на яхтата и тя се хвърли в прегръдките му с такава сила, че едва не го събори. Лицето му за миг се изкриви от силната болка в раненото рамо. Ала ръцете му не я пускаха, те се бяха вкопчили един в друг, като двама влюбени, завърнали се от бездната на ада.