Сюзън Джонсън - Грешница

— Изпрати ли хора да я проследят?

За разлика от ярките дрехи на везира си, султанът бе влечен в проста бяла ленена дреха, подходяща за лятата жега.

— Разбира се, Ваше Превъзходителство.

— Дали ще бъде тук довечера? Златистите коси ме очароват… — Султанът смукна от наргилето и притвори очи, докато поетичният загадъчен образ на непознатата англичанка изпълваше съзнанието му.

— Ако е възможно, господарю. Тя има телохранители.

Султанът леко отвори очи. В тях не се виждаше гняв, по-скоро сънливост.

— Събери войската — промърмори най-силният мъж в Тунис.

— Да, господарю — отвърна управителят. Той никога не би се осмелил да противоречи на султана, но тази заповед не му хареса. Отвличането на европейка криеше доста опасности, макар че европейските държави рядко прибягваха до сила, за да си възвърнат заложниците, най-малкото пък ако бяха жени. Доколкото знаеше предпочитаха да плащат откуп. Довереният служител на султана смяташе, че свикването на армията за отвличането на тази жена за харема на господаря му ще предизвика ненужен шум. Тунис беше древен град, с криволичещи и тесни улички, по които бе забранено да се движат конници. Нямаше да е трудно в гъстата тълпа да разделят дамата от телохранителя й.

Малко преди девет часа Челси тръгна за вечерята в британското посолство, придружена телохранителите, изпратени от консула. Между дома на Вивани и консулството имаше само десетина минути път. Имаше пълнолуние, но в покритите улички цареше полумрак и пред нея трябваше да вървят двама факлоносци, за да осветяват тесния калдъръм.

Дори и везирът на султана не можеше да измисли по-добър сценарий за отвличане.

Отвлякоха я някъде между кафенето Хама и Баб Менара. От вратата на кафенето внезапно изскочиха няколко араби, разпръснаха се в сенчестата уличка и се нахвърлиха върху телохранителите.

След минута, когато тълпата се успокои, Джакомо Вивани бързо се огледа, но никъде не виждаше англичанката. Прокле султана на седем езика, но беше безпомощен. Колко ли щеше да струва измъкването на тази жена от харема му? Или въобще ще бъде ли възможно?

В същото време, когато отвеждаха Челси по тесните улици на Тунис, Синджън бе вързан към халките, забити в стената на килията за мъчения в двореца Бардо.

Синджън се размърда. През главата му мина неясната мисъл за дебнещата го смърт. Откога бе привързан към тази стена, от две или три денонощия? Опита се да си припомни последните събития, но мислите му потънаха в някаква мъгла. Имаше усещането, че ходилата му изгарят в огън от стотиците удари с пръчки. Не усещаше краката си, а болката бе толкова силна, че пронизваше мозъка му като нажежено желязо.

Езикът му бе подпухнал от жажда, кожата му гореше, ръката и рамото му бяха зачервени. От кога бе в това състояние, от един ден или от един месец? Отвори бавно натежалите си клепачи, но не видя нищо друго, освен непрогледен мрак.

Може би неговата слепота бе част от някакъв кошмар или бе следствие от побоя в Габе? Опита се да напрегне мозъка си и да мисли разумно, ала изглежда това бе невъзможно. Тялото му бе изтощено от мъченията и жаждата. Нямаше сили дори да извика.

Тогава в измъчения му мозък отново изплува онова приказно видение, което все още му даваше сили да живее… раят… Челси язди сред пищни зелени ливади, на хоризонта се вижда езеро, бълбукащ поток пресича ливадата… усмивката й бе омайваща и обещаваща. Той прошепна името й, но от пресъхналото му гърло излезе само немощен, съскащ звук.

— Той е още жив — равнодушно рече надзирателят и подритна Синджън, който неподвижно лежеше на пода като купчина изгоряла плът. Когато го свалиха от стената Синджън не издаде нито звук. Арабинът не вярваше, че дори Аллах може да помогне на пленника.

— Може би султанът ще ни възнагради — отбеляза доволно главният мъчител на султана. Той също не вярваше, че пленникът ще оживее. — Но Махмуд ни нареди да го държим тук три дни…

— Белокожите ференджи никога не са издържали три дни — безчувствено отбеляза надзирателят. — Махмуд би трябвало да го знае.

— Може би той не е искал пленникът да оживее — каза Имир и поклати недоумяващо глава. Животът на всички тях зависеше от прищевките на султана и неговите приближени.

— Не разсъждавай, а си гледай работата — сопна се надзирателят, който бе помагал на главния мъчител.

Турчинът за миг се поколеба.

— Занесете го в лазарета, а аз ще отида да узная какви са нарежданията на султана. Може би докторът ще го убие по-лесно, отколкото аз.