Сюзън Джонсън - Грешница

Синджън напълни отново чашата си. Думите на Хариет засегнаха болното му място.

— По дяволите — тихо изруга той, отпи голяма глътка бренди и отново се облегна удобно назад. — Можеш да бъдеш чудесна изповедничка…

— Две седмици — прекъсна го тя. — Това е изключително голям период за човек като теб, скъпи Синджън. — Усмивката й беше мила и съчувствена, израз на привързаността й към младежа, който бе израсъл и се бе превърнал в буен млад мъж… близък приятел. — Върни се у дома, преди да заминеш за Тунис.

— Не одобряваш ли бягството ми? — усмихна се той и й напомни за шестнадесетгодишния младеж с обезоръжаваща чистосърдечност.

Тя сви рамене.

— Може би не одобрявам, причините, заради които бягаш. Спомените за нещастния брак на родителите ти, егоизма ти, страха ти да делиш Бо с още някой, чувството ти за вина, че изневеряваш на паметта на Катерин… Бягаш, вместо да останеш тук, поради най-важната причина, защото… ти обичаш съпругата си.

Тази тирада предизвика широка усмивка на лицето му.

— Май доста си мислила и си се тревожила за мен през последните две седмици? — промърмори той и в сините му очи проблесна дяволито пламъче. — Може би трябва да ми изпратиш сметка, заради тази дълбока загриженост за спасението на душата ми.

Очевидно той не бе настроен за задълбочени размисли, а и може би тя му бе казала прекалено много неща. Трябваше да му ги каже, защото на сутринта щеше да отпътува. Искаше да го накара да се замисли над чувствата си и най-после да разбере истината.

— През всичките тези години си бил много щедър към мен, скъпи, и аз съм доста богата жена — каза и топло се усмихна червенокосата красавица. — А и аз нямам нищо против да се погрижа за духовното ти спасение.

— Хм — промърмори Синджън, припомняйки си любовните умения на Хариет. — Може би ще се запазиш само за мен докато се върна — усмихна се той. — Дотогава сигурно ще съм прогонил демоните от душата си.

— С удоволствие, скъпи мой — отвърна тя и макар да се засмя думите й прозвучаха напълно сериозно. Синджън бе един от малкото мъже, които я интересуваха, а тя винаги бе подбирала много грижливо любовниците си. — Но искам да те помоля за една услуга. Иди и се сбогувай с жена си. Никога няма да забравя как Шоу си отиде, без да ми каже дори едно сбогом. — Шоу Пентърст беше първият й любовник и един ден изчезна от живота й, без да й остави дори писмо. Беше се засрамил да й признае, че семейството му настоява да се ожени за една богата наследница. Хариет го обичаше така, както само една шестнадесетгодишна девойка може да обича един красив младеж, който е бил първият мъж в живота й. И до ден-днешен болката от този спомен не бе заглъхнала напълно в душата й.

— Трябва ли да отида? — Синджън се шегуваше, макар да знаеше, че Шоу бе голямата любов на Хариет. Шоу се бе оженил за богатата наследница с остър нос, която му бе родила осем деца. Живееше в една каменна грамада, която наричаше дом и удавяше дните си в алкохол, за да забрави нещастието си.

— Нима искам нещо толкова трудно от теб? Само да кажеш довиждане на жена си. Не я напускай, без да се сбогуваш с нея.

Той знаеше, че доброто възпитание изисква да се види с жена си, преди да замине, но не можеше да събере смелост. Искаше просто да избяга от нея.

— В такъв случай — рече той и погледна към часовника над камината — ще се отбия у дома, преди да отплувам за Тунис.

— Целуни я от мен — усмихна се Хариет.

— Кой е казвал нещо за целувки? В края на краищата тя ми е съпруга — весело отвърна Синджън и се надигна от креслото. — Чувала ли си някой да целува жена си?

Наближаваше четири сутринта, когато портиерът отвори вратата на Синджън и сънено го поздрави. Херцогът прекоси мраморните плочи на преддверието и пое по стълбите, тънещи в полумрак. Само откъм белия таван се отразяваше слабата светлина на свещите, окачени в изящни свещници по стените. Едва сега Синджън усети умората, натрупана от десетки безсънни нощи.

В ранната сутрин се срещаха и разминаваха краят на един и началото на друг период от живота му. Въпреки съветите на Хариет, той твърдо държеше на решението си да избяга от Лондон, от светското общество… и от съпругата си далеч, далеч оттук, сред пясъците на туниската пустиня. Имаше отчаяна нужда от почивка, за Бога, усещаше смъртна умора и отегчение. Вероятно през първите дни от плаването ще остане в каютата си и само ще спи.

Но сега трябваше да свали вечерния си костюм.