Сюзън Джонсън - Сребърен пламък

— Напротив, скъпа, всички композиции до една звучат абсолютно различно.

След като го изгледа изпод гъстите си мигли, Валери приведе срамежливо лицето си, така че да се разкрият максимално прелестите й и смени темата на разговора, насочвайки го към себе си — нещо, за което тя обожаваше да разговаря.

— Липсвах ли ти? — запита Валери с кокетен, леко прегракнал глас.

— Разбира се.

Не бе трудно да се отговори на въпрос, който от само себе си налагаше съответната реплика. Трей насочи поглед над бонето й към групата, обградила Сати около пианото.

— Кога ще те видя, слънчице? — попита Валери и пристъпи още една крачка към него, така че той да може да усети аромата на парфюма й.

— По-късно — уклончиво отвърна Трей. Бе дошъл, за да види приятеля си, а не да флиртува и затова пристъпи настрана, за да я заобиколи.

Леко повдигайки затвореното си ветрило, Валери препречи пътя на Трей:

— Кога по-точно? — запита тя леко нацупена.

— Скъпа Валери — започна Трей с лека усмивка на лицето, като нежно я докосна по раменете, — много сладко се цупиш, но съм дошъл при Ема тази вечер, за да видя Ерик. Ела с мен — покани я той галантно, — ще си поговориш с него.

— Та той е само вторият пианист в Парижкия клуб — отсече тя презрително. Ценностната й система почиваше на понятия като пари, състояние, обществена позиция и начин на обличане. — А освен всичко е и странен, неглиже и… бохем. Защо ще искам да разговарям с него?

— Той е композитор, надарен с невероятно въображение — възпротиви се Трей със спокоен тон, макар и разгневен от буржоазните възгледи на Валери. — А сега, много те моля да ме извиниш… — довърши Трей и галантно я отмести от пътя си.

С Ерик се бяха запознали в известното парижко кафене „Черната котка“ миналата година, когато Трей го бе обсипал с възторга и комплиментите си и двамата бяха открили колко общи неща имат помежду си. Малката разлика от няколко месеца във възрастта им, голямата любов към пианото и Шопен, непоносимостта към Вагнер, както и противопоставянето на консервативните методи на обучение по музика, ги сближиха още повече. Предимно самоук пианист, Трей инстинктивно попадна под влиянието и чара на ексцентричния млад композитор, облечен „а ла бохема“, с вечната полузавързана вратовръзка, кадифено сако и мека филцова шапка. Винаги когато Трей посещаваше Париж, двамата обикаляха по цяла нощ салоните и клубовете, а после, в малките часове, се завръщаха в квартирата на Трей и след бутилките „Перно“ и бренди разучаваха последните композиции на Сати. Благодарение на огромната настоятелност и ентусиазъм на Трей, Сати бе представен на Ема Пийбоди, която претендираше, че е най-големият познавач на авангардната музика в Хелена.

Ема беше висока, снажна, сивокоса вдовица, която, макар и да говореше рязко и безцеремонно, разбираше от музика. С Трей се познаваха и дружаха от неговите детски години.

— Измъкна се от клещите й, както виждам — навъсено отбеляза Ема в момента, в който Трей се приближи да я поздрави, след което добави: — При това закъсняваш.

— На кой от въпросите ти да отговоря първо — отвърна Трей със закачлива момчешка усмивка на лицето.

— На нито един — отсече Ема. — Не понасям Валери. Ненавиждам закъсненията. Още повече мразя обяснения и извинения. И не се опитвай да ме въртиш или заблуждаваш с очарователната си усмивка… Твърде съм стара за теб. Запази си номерата за флиртуване с такива като мис Стюарт. Доста е добър — Ема внезапно смени обекта на разговор, кимвайки към Сати, като че ли се намираше на търг, на който пианистът бе обявен за разпродажба. — При това е дяволски надарен.

— Аз ти казвах — потвърди Трей и си спомни упоритостта на Ема, когато за пръв път й предложи Сати за годишния рецитал. Бе убедена, че младият пианист е твърде екстравагантен, но това мнение очевидно бе оспорено от присъствието на надарения пианист.

— Какво знаеш ти, малък мой? — подигравателно и настойнически реагира Ема. — Още имаш жълто около устата.

— Зная достатъчно, за да не харесвам Вагнер. Пропаднала музика за цяло едно столетие.

Лицето на Ема винаги почервеняваше от яд, когато се обсъждаше Вагнер. Ето защо Трей побърза да смени вежливо темата на разговора.

— Ерик е твърде различен. Мисля, че Gymnopedies е нещо доста свежо.

Ема видимо се поуспокои. Недостатъците на Вагнер се превърнаха в нещо безинтересно пред невероятния талант на Сати.

— Композициите му са толкова прости и същевременно така смели — допълни тя, като кимна отсечено. — А и тези средновековни дисонанси — изведнъж се пренасяш в съвсем друго време. Как успява да го постигне?