Сюзън Джонсън - Блейз

— Той не беше ли на областния бал във Вирджиния Сити преди две седмици? — попита Търледж Тейлър, вицепрезидент на „Консолидейтид Майнинг“. — Не може да е бил чистокръвен индианец и да е получил покана. — Той не знаеше, че Луси Атънбъроу бе разпратила поканите.

Включи се и друг глас:

— Разбрах, че бил син на вожд. Родителите му са умрели през миналата зима, когато едрата шарка е взела толкова много жертви от клана на планинските врани. Той се е самобичувал, според техния обичай за скърбене. Така изразяват мъката си. Чух, че здравата се бил подредил. Странен народ.

Мислите на Блейз бързо се върнаха към калта в деня на първата им среща, когато тя бе забелязала белезите, нашарили гърдите му.

Дузина любопитни погледи се впериха в говорещия.

— Къде си чул това? — попитаха в унисон два гласа. Мъжът трепна сконфузено за миг и погледна виновно към Блейз, преди да отвърне:

— Едно от момичетата на Роуз ми го каза.

Всички, с изключение на Блейз, знаеха за кое точно от момичетата на Роуз става дума. Една от младите проститутки в най-шикозния публичен дом на Конфедерейт Гълч бе завъртяла главата на Ед. Тя беше само на четиринадесет години и той бе поверил голяма част от работата си на свои подчинени през последната седмица, за да може да остане в Конфедерейт Гълч.

— Фей каза, че гърдите и ръцете му били нашарени от белези. Роуз се била грижила за него известно време.

— Както изглежда, тоя път си нямаме работа с обикновен златотърсач — намеси се мъжът, застанал отляво на Блейз. — Щом не можем да го купим с пари, не можем ли да му предложим някой друг участък? Или пък да се договорим с него за малък процент участие. Той вероятно не е чистокръвен индианец и сигурно е малко по-цивилизован от останалите. Или поне малко по-алчен.

— Чух, че е завършил Харвард — каза Франк Гудуин, — ако говориш за оня дългокос приятел, който седна на нашата игрална маса на областния бал. — Веждите му се смръщиха. — За малко да ми обърне джобовете до дъно.

— За малко да обърне джобовете на всички ни — оплака се партньорът му Хенри Девил.

— Трудно ми е да го повярвам — продължи Франк.

— Още по-трудно е да го преживееш — изръмжа друг мъж.

— Не, искам да кажа, че ми е трудно да повярвам, че е учил в Харвард. Знам, че там са допускали по някой от ония сиамски или китайски принцове, или някой друг жабар, както и по някой руски граф. Но полуиндианец?! Бога ми, това не мога да го повярвам.

— Мама му стара, хич не ми дреме, дори да е достатъчно цивилизован за бала на английската кралица — каза безцеремонно Янси, без да обръща внимание на Блейз. — Тоя участък ни трябва. Как ще го вземем?

— Защо аз да не отида и да поговоря с него? — каза Блейз много тихо.

— Изключено — отвърна рязко баща й. — Сама чу, наскоро е убил трима души.

— Но, татко, той, изглежда, се — Блейз замълча, търсейки подходящата дума, тъй като тая, която й бе хрумнала — „справя“, щеше да прозвучи твърде безнравствено — …отнася добре с жените — довърши фразата си тя. — Чух го да говори със съпругата на върховния съдия и сама поговорих кратко с него. Ако става въпрос за същия човек, не мисля, че той би наранил жена. Нека да опитам. Може би ще успея поне да се приближа достатъчно близко, за да поговоря с него.

На мига се разнесоха различни мнения във възбудена смесица от мъжки гласове. Блейз изчакваше търпеливо. Те, както и тя самата, разбираха, че това е единствената смислена алтернатива на това да го атакуват с армия. Янси не бе успял да се приближи достатъчно близо, за да говори днес с него и на два пъти се бе стигало до заплахи с оръжие. Ако тя не опиташе, те всички щяха да се върнат във Вирджиния Сити с един участък по-малко в един изключително обещаващ златодобивен парцел.

— Нека опитаме — каза Франк.

— Казах не! — избухна полковник Брадок.

Отправяйки към баща си оня спокоен и разумен поглед, който винаги го убеждаваше, че това, което тя иска, не е толкова необмислено, колкото изглежда, Блейз се възпротиви:

— Татко, знаеш, че мога да се грижа за себе си. Доста съм добра с моите колтове. Нали сам си ме учил. — Тя не спомена, че ако този Хейзард е същият индианец, който тя бе заплашвала през май в Даймънд Сити, ще й се наложи да разчита повече на неговото благоразположение, отколкото на пистолетните си умения като гаранция за безопасността си. — Моля те, татко — каза тя с чаровно умоляваща усмивка.

Полковник Брадок се колебаеше. Очите му се бяха спрели на увереното изражение на дъщеря му, докато партньорите му го убеждаваха да се съгласи.