Сюзън Джонсън - Блейз

— Добре дошъл, бара кбатсе, в твоя свят.

Той го уви най-напред в една малка агнешка кожа, намести Блейз удобно в постелята и зачака тя да отвори очите си.

— Имаме син — каза той широко усмихнат и показа момчето на Блейз, която веднага отбеляза:

— Той е най-красивото, най-силното, най-чудесното и най-съвършено бебе от Сътворението насам. Не е ли така?

— Самата истина, биа кара. Едно чудо, което идва в живота ми като теб.

— Никога не ме напускай — прошепна Блейз, изплашена неочаквано от размерите на щастието си.

— Никога, котенце.

Тя погледна към него и се почувства така, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.

— Кажи ми, че нещата ще потръгнат… за нашия син. — Беше й нужно неговото потвърждение. Сама с Хейзард, далеч от този своенравен свят, тя бе познала неопетненото от нищо щастие и сега желаеше същото и за своето дете.

— Ще се погрижа за това. Ще се погрижа нещата да се получат при него. — Гласът му беше тих и решителен и той се усмихна леко. — Не забравяй, бостънче, когато съм с теб, светът ми принадлежи.

Те се засмяха, почувствали се стоплени, благословени и недосегаеми след раждането на своя син.

Блейз погледна към своето бебе и възкликна изумена:

— Той е невероятно малък.

Устните на Хейзард се усмихнаха.

— За което би трябвало да си благодарна, малката ми. Мъките ти бяха такива, че и аз не знам дали бих ги понесъл.

Блейз го погледна.

— Изплаши ли се?

— Бих предпочел да се изправя пред хиляда Дакоти. Това отговаря ли на въпроса ти? — В гласа му отсъстваше добре познатата ирония. — Ти си много смела, скъпа — каза меко той, протегнал ръка, за да докосне бузата й. — Благодаря ти… за нашия син.

— Пак заповядай, сега, когато всичко свърши — отвърна Блейз. Тя бе хванала мъничката ръчичка в своята и леко я притискаше. — Мислиш ли, че ще си отвори скоро, очите?

Той се изсмя на непресторената й наивност.

— Не се съмнявай в това, скъпа.

— Ще седя и ще го гледам. Дали ще трае дълго?

— Защо просто не заспиш, докато все още можеш? Когато се събуди, ще иска да го нахранят.

— О — възкликна Блейз, след това се усмихна и добави: — това го знам.

Хейзард се усмихна чаровно.

— Чудесно, защото това не мога да го върша вместо теб. С готвенето и чистенето се справям, но сега ще я караш без мен.

— Ще помагаш ли?

— Да, мързеливо детенце — отвърна той нежно, с топлина в погледа си. — С всичко, което мога. — После изкъпа Блейз и я сложи да легне близо до огъня.

Докато тя дремеше, Хейзард изкъпа внимателно техния син, намаза го с лой и го напръска от кръста до коленцата с праха, който му бе дала Жълт щит. Следвайки съвестно нейните напътствия, които бе запомнил наизуст още преди седмици, той покри тялото на детето със слой бизонска козина, после го загърна в мека еленова кожа и накрая го постави върху твърда, необработена бизонска кожа, за да предпази мъничката му главица от рязко извиване назад. След това го уви в една светлокафява телешка кожа, подържа го в ръцете си и му поговори, надвесил тъмнокосата си, осветена от огъня глава над неговата.

Това бяха отчасти безсмислени думи като за пред бебе, отчасти тихо промърморена песен, отправена към духовете, и освен това няколко тихи обещания.

— Ти няма да проливаш горчиви сълзи, бара кбатсе, сине мой. Земята на твоите прадеди ще ти принадлежи. Ще се ползваш от правата и привилегиите на сина на вожда. — Лицето на Хейзард изразяваше болка, решителност и копнеж. — Няма да те изоставя. — Устремът на неговите мечти, свързани със сина му, бе примесен с неусмиримия порив към заветната цел — неговият народ да се освободи от униженията и мъченията, с които се бе сблъскал.

За миг той позволи на мислите му да литнат към най-страстната му мечта, мечтата за съюза, в който всички раси щяха да живеят в мирно съгласие. Това видение го даряваше със спокойствие сега, когато се бе родил неговият син, макар че то не съвпадаше с очакванията му за бъдещето. Мирът имаше своята огромна цена, както той подозираше, и тя трябваше да бъде плащана ежегодно и ежедневно, докато духовете изискваха това от него.

И все пак той се наслаждаваше на своята мечта в светлината на щастието, в което се къпеха сетивата му. И през цялото време, докато шепнеше на своя син за любовта си към него, за своите желания и надежди, Хейзард не съзнаваше, че неговите потекли неусетно сълзи бяха измили лицето на детето.

— Обични ми сине — прошепна той и навел глава, целуна нежно своя потомък. Сега бяха семейство.