Сюзън Джонсън - Блейз

Скоро и двамата се увериха, че контракциите ще започнат, и Хейзард я вдигна на крака.

— Сега трябва да вървиш.

— Не се чувствам в състояние да го направя. Кажи ми, че всичко ще мине добре.

— Разбира се, че ще мине добре. Хайде сега, върви, биа. Моля те. Облегни се на мен. — И те двамата тръгнаха, спирайки от време на време, за да може Хейзард да разтрие гърба и бедрата й, и когато пристъпите на болка станаха прекалено чести, за да може Блейз да продължи така, той я занесе до двете бизонски кожи, постлани на пода между два забити кола. После я сложи на колене и я отпусна върху натрупаните пред нея кожи.

— Дръж се за коловете. Опри си лактите на тези кожи. Обичам те. — О, по дяволите, мислеше си той ужасен, как за Бога щяха да успеят да се справят?

Така, Жълт щит бе казала, че сега може да й даде лекарството. Хейзард бе поискал от нея нещо за намаляване на болката.

„Тя е здрава — бе обяснил той на старата лечителка, — но не е привикнала с трудностите, не е възпитавана като нас да понася болката и неудобствата. И искам нещо, което ще й помогне“.

И така, той наливаше на няколко пъти по лъжичка от сока от семената на батса-кице, за да облекчи болката й.

След това Блейз бе обзета от приятна, мъглява омая, която не бе нито блажена нирвана, нито ужасната болка, която бе изпитвала допреди малко, а нещо средно между тези две състояния. Лекарството имаше вкус на женско биле и поглъщаше целия й страх. Хейзард бе с нея, тя беше здрава и силна и всеки път, когато отвореше очи и излезеше от отнесения свят, в който бе витала, той беше там, за да я целуне, да й се усмихне или да й прошепне колко я обича. В себе си тя носеше частица от неговия дух и в това дете, досущ като в баща му, имаше нещо толкова нежно, макар че то тепърва бе поело своето пътуване към този свят. Тя се бе наслушала за болката, за ужаса, за опасността, бе усетила първото докосване на кинжалите на агонията. Но в момента изпитваше много малко от всичко това.

— Още една лъжичка, биа — прошепна Хейзард и дъхът му стопли бузата й. После изсипа още една порция от сладкия сироп в устата й. — Обичам те, ангел мой. Чудесно се справяш.

Бяха го предупредили за дозата и той следеше пулса й и контракциите. И все пак Хейзард не искаше тя да страда и затова внимателно балансираше около границата между „твърде много“ и „твърде малко“. От време на време казваше:

— Отвори си очите, мила. — Така можеше да прецени размера на зениците й. Блейз му се подчиняваше отнесено и клепките й се повдигаха бавно нагоре, откривайки дълбоките й, сини кадифени очи.

— Усещам бебето — казваше тя. — Ще си имаме бебе. — После се усмихваше и искаше той да я целуне.

Ако Хейзард можеше да й подари целия свят, слънцето и звездите, той би го направил. Тя беше в сърцето му, бе изпълнила душата му, беше по-важна за него от собствения му живот. Той я целуваше с тиха страст, която обливаше сетивата и на двама им.

— Усещам любовта ти и любовта на бебето. Не сме ли щастливци, Джон? — Тежките й ресници се повдигнаха и сините й очи, искрящи като слънцето, го погледнаха.

Хейзард премигна под напора на сълзите в очите си. Щастливци — това бе толкова американска дума, ненатруфена, прекрасна. Но тя бе слаба, за да изрази това, което чувстваше той, бледа и малка в сравнение с пълнотата, обзела съзнанието му. Той отвърна на усмивката й с блеснали очи и покорно се съгласи.

— Щастливци сме… Ние сме най-щастливите хора на земята — прошепна той.

Накрая, когато дори сиропът не можеше да облекчи пробождащата болка, която завладяваше съзнанието, плътта и нервите й като лавина, Блейз изведнъж се уплаши и го извика.

Хейзард, завладян от собствената си паника, изцеди от себе си думи, които трябваше да я утешат.

— Тук съм, любима. Отвори очи. Тук съм. — И въпреки външното си спокойствие, той бе истински изплашен за пръв път в живота си. Можеше да я изгуби. Ужасяващи спомени шепнеха в съзнанието му. — Никога няма да те изоставя, биа кара. Тук съм. — И щом пръстите му докоснаха веждите й, нейното напрегнато, изплашено до смърт тяло се отпусна.

Когато се появи главичката на бебето, пулсът на Хейзард се разигра така бясно, че той сякаш усещаше как кръвта струи по вените му. Блейз дишаше тежко, бледите й ръце стискаха здраво коловете, а мислите й бяха насочени към разкъсващите я мъчителни контракции. После се показа едното мъничко рамо и няколко мига по-късно Хейзард отмери три пръста от пъпната връв, отряза я и взе на ръце сина си. Той беше малък, красив, смучеше бавно палеца си, а очите му бяха плътно затворени. Явно се чувстваше защитен срещу света, в който току-що се бе появил, защото изглеждаше доволен и спокоен. Хейзард се загледа в това късче от неговата плът, което бе толкова малко, че можеше да заспи в двете му разтворени длани, усмихна се доволно на свой ред и прошепна: