Сюзън Джонсън - Блейз

— Ами ако той те изпревари?

— Тук не може да ме докосне и с пръст — отговори му лениво Хейзард, — а долу при мината този път ще се движа с телохранител.

— Отиваме при мината?

Хейзард кимна.

— Тя трябва да заработи отново, защото колкото по-скоро купим земя и я регистрираме, толкова по-добре. Искам да я купя цялата наведнъж и да я регистрирам на името на Блейз. Ако всичко бъде направено ловко, властите няма да успеят да обявят акта за незаконен. Моят клан няма да се озове в резерват. Видях индианските земи северно от Тексас — това е самият ад. Бих предпочел да се самоубия.

— Но Блейз няма да е при мината този път, нали?

— Няма.

— Тя как го прие?

— Още не съм й казал. Очаква ме дяволски спор. Но там ще е твърде опасно. Този път искам съгледвачи денонощно и ако имаме късмет и жилата издържи, след два-три месеца заедно с вече спестеното ще имаме достатъчно, за да купим земя, домове и коне, които биха ни стигнали завинаги. След това, ако Янси все още не ме е потърсил, аз сам ще го открия. Той искаше да убие детето ми. Щеше ми се мъченията да не ме отвращаваха толкова, защото той си ги е заслужил. Но ще се задоволя и с това да го пратя навеки в ада с един куршум на подходящото място. Той не заслужава подобна милост, но ние абсароките, сме прекалено изтънчени.

Блейз се възпротиви, но с разума си разбираше, че Хейзард е прав. Докато Янси бе все още жив, тя и Трей щяха да са в безопасност само в лагера.

— Няма да ни отнеме много време. Аз и Изправен вълк ще вземем със себе си двайсетина воини. Веднага щом мога, ще си дойда за няколко дена. До средата на лятото — той сви рамене — вероятно всичко ще си е отишло по местата.

През последната седмица на май Хейзард се заприготвя, за да напусне лагера. Очите на Блейз бяха пропити с тъга и тя се облегна на гърдите му с леко ридание.

— Няма да е за дълго, нали?

— Няма.

— А за колко ще е?

Хейзард се поколеба.

— За няколко седмици.

— Кажи ми.

— Може би за две седмици.

— И ще се върнеш тогава?

— За да те навестя.

— А после?

Той въздъхна.

— Ще се върна веднага щом мога.

В неговите ръце Блейз изглеждаше малка и крехка. Очите й бяха избледнели.

— Знам, че трябва да отидеш. Знам го, но…

— Няма да трае цяла вечност, биа. Пази се, имам нужда от теб. Грижи се за сина ни. И той се нуждае от теб.

— Не може ли да дойда? — Това бе отчаяна, обезверена надежда, а гласът й бе пропит с тревога.

— Още не — каза нежно той. Не и преди Янси да е мъртъв, помисли си той. — Когато бебето поотрасне, и двамата ще можете да дойдете.

— Не ме карай да те чакам твърде дълго.

Ръцете му я притиснаха. Тя изглеждаше нежна и ранима. Той я обичаше повече, отколкото би трябвало.

— Две седмици, не повече — обеща той.

Този път, с денонощен пост при картечницата, Хейзард можеше да работи без прекъсване. Той искаше да се добере до достатъчно злато, за да купи земята. След това щеше да диша по-спокойно. И ако златните жили не им изневеряха — късметът също не бе за подценяване — тази мина би могла да осигури нормален живот за всички им.

Една седмица по-късно кръглата луна бе огряла едновременно мината и поселището на абсароките при Пепеливата река.

Хейзард спеше, за да може да поеме третата смяна след полунощ.

Блейз бе оставила Трей с Червено перо и учеше някои абсарокски думи във вигвама на майката на Изправен вълк. Тя възнамеряваше да изненада Хейзард със своя напредък, когато той се върнеше.

През тази вечер кучетата излаяха веднъж, нададоха пронизителен вой, който се понесе по реката, но секна също толкова рязко, както се появи, и остана незабелязан.

Когато два часа по-късно Блейз се прибираше към дома, огряна от сребристата лунна светлина, по планинския склон се спусна студен пролетен вятър и донесе миризмата на дъжд.

Лек пристъп на безпокойство, неясен и странен, премина през съзнанието й, когато кучето на Хейзард не излезе, за да я посрещне на входа. Той го бе отгледал още от пале и сега то се бе превърнало в един от най-верните пазачи. Тя отхвърли тревожното предчувствие, прехвърляйки безмълвно поне дузина причини, поради които то не я бе посрещнало. После повдигна покривалото на входа и влезе вътре.

И изкрещя.

Червено перо лежеше в локва кръв само на сантиметри от краката й. Кучето, чиято груба козина бе пропита с кръв, лежеше мъртво, със заплашително оголени зъби. Люлката бе изтръгната от рамката си. Нейното бебе го нямаше.