Сюзън Джонсън - Блейз

Мъжете яздеха из околностите, за да огледат новите мини. Блейз придружаваше баща си.

Лагерите на златотърсачите бяха разположени в близост до планинските потоци, необходими за извличането или отсяването на златото. Това бяха сурови, подвижни поселища, изникващи за една вечер с разпръсването на мълвата за ново находище. Въпреки че Блейз не очакваше някакви специални привилегии, затова че е единствената жена в групата, нейният баща винаги се стараеше да й осигури отделна стая, щом това беше възможно. Когато полевите условия надделяваха, едно опънато одеяло изиграваше ролята на параван. През нощите, прекарани под небето, тя и баща й спяха рамо до рамо върху постелките си, често разговаряйки до ранните часове на утрото. Обсипаното със звезди небе му напомняше за летата, през които бе спал на открито като младеж. Както казваше той, това беше един приятен отдих от претрупаната барака, превърнала се в дом на семейството му.

— Защо въобще си решил да напуснеш Ирландия? — попита Блейз, когато той за пръв път спомена за младостта си.

— Всички умираха или бяха вече мъртви от глад — отговори просто той.

— Страхуваше ли се да тръгнеш сам?

Баща й погледна отрупаното със звезди небе, докато й отговаряше с глас, напомнящ за умиращата му майка, когато преди много години му бе казала:

— Улиците са покрити със злато.

Той замълча за малко, преди да се обърне към Блейз и да добави с нормалния си тон:

— Така си мислеше всеки в нашето селце. — На лицето му се появи боязлива усмивка. — И това може да се окаже вярно в тая част на планината. Днес купихме правата върху няколко обещаващи участъка — продължи той бързо, отхвърлил меланхоличните спомени за майка си, която бе обожавал.

— И колко такива притежава сега твоята група? — осведоми се Блейз, бързо възприела деловата посока, в която — баща й бе повел разговора.

— Фред казва, че дотук сто и осемнадесет, а ни остава още много обикаляне.

След двуседмично пътуване групата от инвеститори пристигна в Даймънд Сити. Очакването на грандиозен удар се усещаше във въздуха. Обещаващите цветове, появили се в многобройни участъци, показваха, че са близо до богата жила и инвестиционната група купуваше колкото бе възможно по-бързо.

Блейз бе решила да прекара следобеда в градчето, но много скоро горещината в нейната малка хотелска стаичка стана нетърпима. След едноседмичния дъжд влагата притискаше всички като кожено покривало. В стаята бе прекалено потискащо, реши тя, след като отвори прозорците на грубата постройка, служеща за хотел, но това не я освежи. Сигурно навън подухва поне лек ветрец. Поне някъде.

Въпреки че в целия лагер имаше само няколко жени, и то с точно определена професия, Блейз не се страхуваше. Тя се справяше доста добре с двата специално изработени малки колта, поставени в кобури, прилепнали до бедрата й. Освен това беше напълно убедена в способността си да се защити. Кафявите камгарени панталони, подпъхнати във високите ботуши, и подходящата кафява копринена риза бяха предизвикали у майка й гримаса, показваща явно неодобрение при тръгването от Вирджиния Сити, но баща й бе приел дрехите от вътрешността на страната като особено практични.

— Господи, Мили — бе казал той. Тъй като мисис Уилям Брадок мразеше да я наричат Мили, нейното лице се изкриви от допълнително неудоволствие. — Не ми казвай, че искаш тя да митка из храсталаците облечена в коприна на волани.

— Аз въобще не искам тя да „митка“, както ти колоритно се изрази, където и да е и най-вече в тази дива провинция. Щеше ми се, Уилям, поне ти веднъж да се сетиш, че Венеция е подходящо възпитана млада дама. Или поне бе направен опит да бъде възпитана — добави тя унищожително.

— Велики Боже, жено — експлодира той. Тя мразеше това грубо обръщение и ако той не беше милионер, още първия път, когато го бе употребил на пролетния бал в Ричмънд преди двадесет години, би му отвърнала да си върви на доматеното поле в Ирландия, където най-вероятно му е мястото. — Блейз е личност, а не сладкарско изделие от захар, което ще се стопи при първия дъжд. Природата тук е красива и тя ще се наслаждава на пътуването.

— Много добре, Уилям, прави каквото искаш. Аз изразих мнението си и ти го пренебрегва, както обикновено. Надявам се да изпитате на гърба си някое поучително приключение в „храсталаците“. — Последната дума бе придружена с типично женско тръсване на раменете.

И така, облечена в дрехи, които майка й смяташе за скандални, в област, която за майка й бе варварска, движеща се с гъвкава, поклащаща се походка, която обикновено отнасяше и двата епитета, Блейз се изкачваше към хълма по едно дълбоко тясно дере с надеждата, че на по-високо ветрецът би се усетил. Кроткият дъжд от последните няколко дни бе направил почвата в най-добрия случай мочурлива и подобна на подвижни пясъци в най-лошия. Преди да успее да измине и четвърт миля в горещата мараня, Блейз усети как копринената й риза неприятно прилепва към тялото й. Тя нави ръкавите й и разкопча деколтето доста под благопристойната граница, но въпреки това кафявата риза си остана неподходящ избор, защото попиваше всеки изгарящ слънчев лъч. Тя се молеше за лек полъх на вятъра, за студен допир или въобще за нещо, което да направи убийствената жега поносима.