Сюзън Джонсън - Блейз

— Дотогава — посъветва я той с разбиране — се наслаждавай на живота с моята благословия.

— Опитвам се, папа, но повечето мъже са невероятно тъпи.

— Те просто се придържат към добрите маниери, както са ги възпитавали, скъпа.

— Нямам предвид маниерите им. Искам да кажа, че интересите им са толкова… толкова… нищожни — завърши тя кисело. — Знаеш ли колко са плитки мозъците им, папа? С едно драсване можеш да опреш до дъното. И когато аз подхвърля тема за разговор, която е поне мъничко интересна, те ме поглеждат глупаво и сменят темата, като ми казват колко съм красива.

— Ами че то си е така, бебче. Завъртяла си им главите. — Погледът на Брадок бе като на всеки любящ и горд баща.

— Знам, че съм красива — отвърна меко Блейз, но нетърпението подгони последните думи, — но, Боже мой, татко, за какво, по дяволите, ми е това, ако междувременно се спомина от скука с всички тия тъпи мъже около мен?

— Само майка ти да не те чуе, че проклинаш, бебче. Нали знаеш какво мисли по въпроса.

Блейз сви леко рамене. Това напомняне й беше толкова познато, че не изискваше отговор. След това тя изведнъж прихна и впери своите искрящи сини очи в баща си.

— Колко ли ще е забавно, татко, поне веднъж човек да изстреля нещо такова пред нея, за да види как от ушите й ще излезе пара.

Били Брадок се опита да не се засмее. Той винаги отклоняваше откритите разговори за различията между него и съпругата му.

— Или по-скоро еднометрови огнени струи от ноздрите й — отбеляза весело Блейз и прихна отново.

— Виж, скъпа… — започна полковникът, но си представи изражението на Милисент след „изстрелването на нещо такова“ и кикот заклокочи дълбоко в гърлото му. — Гледката би си струвала — съгласи се той през смях, — но ми обещай…

— Знам, папа — Блейз неохотно заповяда на усмивката си да се скрие. — Няма да го правя. Но по време на глупавите й следобедни събирания изкушението е толкова голямо. Ти обичаш ли ме, папа? — попита тя изведнъж. Мисълта за майка й за нея винаги бе свързана с безпокойство и объркване. Очите й се разшириха по детски очакващи.

Ръцете на полковника се разтвориха широко и Блейз се сгуши в уюта на неговата любяща прегръдка.

— Обичам те, миличко, повече от всичко на света — тихо прошепна той.

Майката на Блейз, типична южняшка хубавица, която и без това не проявяваше интерес към семейството, бе загърбила и еманципирания живот на своето единствено дете. В редките случаи, когато говореше със съпруга си и станеше въпрос за дъщеря им, Милисент Брадок троснато отбелязваше:

— Тя много прилича на теб, Уилям. И това не беше комплимент.

— Благодаря ти — винаги отговаряше той, тъй като пропитата в забележката злоба му убягваше. — Мислиш ли, че Блейз има нужда от нови ботуши за езда или от ново кожено палто? — питаше — той след това в опита си да намери някаква по-обикновена тема, която да направи разговора възможен.

Милисент имаше превъзходен вкус, той не можеше да го отрече, и затова разчиташе на нейната преценка, поне докато Блейз беше по-малка, при подбирането на подходящ гардероб за дъщеря им. По-късно той и Блейз сами обикаляха магазините, защото тя вече бе оформила свой собствен вкус.

Ако вярваше в развода, бракът му би приключил още преди години, но в неговата обществена среда това беше рядко срещан изход. При неговото състояние разделеният живот със съпругата му беше цивилизована възможност.

Така през пролетта на 1865 година семейството на Уилям Брадок и други заможни инвеститори от Бостън пътуваха, без да бързат, на запад с частния си влак в елегантни, обезпечени с всички удобства вагони. Пътуването беше едновременно една спокойна ваканция и възможност да огледат придобитите наскоро парцели и мини. Времето беше на тяхна страна в пролетния си разкош и докато мъжете говореха за бизнес, а дамите обменяха клюки, Блейз мечтаеше за дивата камениста земя на Монтана. За една млада жена, която намираше живота във висшето общество за определено тъп и не се интересуваше от средствата за борба с женската скука — обиколки по магазините и прелюбодеяния, лятото в Монтана криеше предизвикателство. Полъхът на непозната възбуда придружаваше нейното пътуване на запад. Тя усещаше тайнствения и необясним вятър на свободата.

Хейзард прекара един месец със своето племе и след това отиде до Даймънд Сити, където се разпродаваха най-новите разрешителни за минни работи.

Инвеститорите от Изток пристигнаха на крайната гара извън Омаха след двадесет безгрижни дни в луксозните вагони и се настаниха в най-разкошния хотел на Вирджиния Сити. Дамите почти не напускаха елегантните си хотелски стаи и рядко дръзваха да се разходят из Вирджиния Сити с неговите осем хотела, седемнадесет ресторанта, две църкви, два театъра, осем билярдни зали, пет елегантни игрални дома, три латерни, няколко публични дома и седемдесет и три бара по протежение на дългата главна улица, макар че в момента пролетните дъждове я бяха превърнали в кално мочурище, не особено подходящо за безгрижни разходки. Дамите също бяха предупредени за случаите на насилие, убийства и пиянски „геройства“ в рамките на тази многочислена и сурова човешка общност.