Робърт Джордан - Буря се надига

Две ръце. Една да унищожи, една — да спаси. Коя от двете беше загубил?

Лесно беше да се изгубиш в Камъка. Много преди Шарката да започне да се разнищва, тези лъкатушещи коридори бяха обърквали. Замислени бяха да заблуждават нападатели. Айилците казваха, че били впечатлени колко трудно е да се превземе Камъкът. Впечатлили ги бяха не Бранителите, а самите мащаби и планът на чудовищното здание.

За щастие Ранд нямаше определена цел. Искаше просто да повърви.

Беше приел това, което трябваше да бъде. Защо тогава го притесняваше толкова? Някакъв глас дълбоко вътре — не онзи в главата му, а в сърцето му — бе започнал да оспорва това, което правеше. Не беше силен и натрапчив като гласа на Луз Терин. Просто шепнеше. Като сърбеж от забравена рана. Нещо не беше наред. Нещо беше погрешно…

„Не! Трябва да съм силен. Най-сетне трябва да стана това, което съм длъжен да бъда!“

Спря и стисна зъби. В дълбокия джоб на палтото си носеше ключа за достъп. Опипа с пръсти хладните му гладки контури. Не смееше да го остави на грижите на някой слуга, колкото и доверен да е.

„Хюрин — осъзна Ранд. — Това ме притеснява. Че видях Хюрин.“

Тръгна отново, изправил гръб. Трябваше да е силен — или поне да изглежда силен — винаги.

Хюрин беше останка от един предишен живот. От дните, когато Мат все още се присмиваше на палтата на Ранд, дните, когато Ранд се беше надявал, че ще се ожени за Егвийн и все някак ще се върне в Две реки. Беше пътувал с Хюрин и Лоиал, решен да спре Фейн и да върне камата на Мат, да докаже, че е приятел. Онова време беше далеч по-просто, макар Ранд да не го осъзнаваше тогава. Беше се чудил може ли нещо да се окаже по-сложно от това да мисли, че приятелите му го мразят.

Цветовете се завихриха пред очите му. Перин вървеше през сумрачен лагер, онзи каменен меч бе надвиснал във въздуха над него. Образът се промени в Мат, който все още беше в онзи град. Кемлин ли беше? Защо можеше да е близо до Елейн, а Ранд трябваше да е толкова далече? Едва можеше да долови чувствата й през връзката. Толкова му липсваше. Някога се бяха целували скришом в коридорите на същата тази крепост.

„Не — помисли си той. — Аз съм силен.“ Копнежът беше чувство, което не трябваше да изпитва. Носталгията не го водеше доникъде. Опита се да прогони и двете, като се спусна в близката стълбищна шахта и почти затича по стъпалата.

„От миналото ли бягаме? — тихо попита Луз Терин. — Да. Това е добре. По-добре да избягаме, отколкото да се изправим пред него.“

Времето му, преживяно с Хюрин, бе свършило при Фалме. Онези дни бяха размътени в ума му. Промените, които го бяха сполетели тогава — разбирането, че трябва да убива, че никога вече няма да може да се върне към живота, който бе обичал, — бяха неща, за които не можеше да не мисли. Беше се запътил към Тийр почти като в сън, отделен от приятелите си, виждаше Ишамаел в сънищата си.

И това ставаше отново.

Стигна задъхан до един от по-долните етажи, закрачи по коридора й нахлу в огромна зала с редици здрави дебели колони, по-дебели, отколкото мъж можеше да обхване с разперени ръце. Сърцето на Камъка. Няколко Бранители се изпънаха мирно и отдадоха чест, докато минаваше покрай тях.

Спря в центъра на Сърцето. Някога Каландор беше висял тук, искрящ и лъчист. Кристалният меч сега бе притежание на Кацуан. Дано да не загубеше и него, както се бе провалила с пазенето на мъжкия ай-дам. Всъщност му беше все едно. Каландор беше лошо оръжие. За да го използва, човек трябваше да се подчини на волята на жена. Беше могъщо, но съвсем не толкова могъщо като Чедан Кал. Ключът за достъп бе много по-добър инструмент. Ранд го погали с пръсти, докато оглеждаше мястото, където някога бе висял Каландор.

Това винаги го беше безпокояло. Каландор беше оръжието, упоменато в пророчествата. Каретонският цикъл съобщаваше, че Камъкът няма да падне, докато Каландор не бъде завладян от Преродения Дракон. За някои учени този пасаж означаваше, че мечът никога няма да бъде завладян. Но пророчествата не действаха така — те бяха създадени, за да се изпълнят.

Ранд беше проучил Каретонското пророчество. За жалост, извличането на смисъла му бе все едно да се опиташ да развържеш сто разтега оплетено въже. С една ръка.

Взимането на Меча недосегаем беше едно от първите пророчества, които бе изпълнил. Но дали взимането на Каландор беше безсмислен знак, или важна стъпка? Всички знаеха пророчеството, но малцина задаваха въпроса, който трябваше да е неизбежен. Защо? Защо Ранд трябваше да вземе меча? Дали за да го използва в Последната битка?