Робърт Джордан - Буря се надига

— Вие, бунтовничките пред мен, направихте нещо ужасно. Разбихте Кулата и издигнахте съперничеща Амирлин. За първи път войници бяха поведени от Айез Седай срещу Айез Седай. Аз поведох тези войски. Признавам този позор. — Пое си дъх. — Необходимост или не, това е позор. Тъй че настоявам да признаете своята вина. Трябва да поемете отговорност за престъпленията си, макар да бяха извършени в името на по-голямо добро.

Огледа мълчаливо строените долу Айез Седай. Ако това, че ги беше накарала да се строят в редици и да чакат благоволението й, не им беше дало повод да разберат отношението й, то може би думите й щяха да помогнат.

— Вие не дойдохте тук със слава — заговори Егвийн. — Не дойдохте тук като победителки. Защото няма победа и не може да има победа, когато Сестра воюва със Сестра и Стражник загива от Стражник. — Забеляза Сюан, застанала близо до челото на редиците, и очите им се срещнаха отдалече. Леане също бе там, изглеждаше разчорлена от дългия си плен, но стоеше гордо изправена.

— Грешки бяха допуснати и от двете страни. И всички ние ще трябва да работим упорито, за да поправим стореното от самите нас. Ковачите казват, че един меч не може никога да стане цял отново, след като е бил прекършен. Металът трябва да се стопи, а след това мечът да бъде отново изкован… Така че следващите няколко месеца ще бъдат нашето изковаване наново. Бяхме разбити, изтръгнати почти от корен. Последната битка наближава и преди да дойде, съм решена да се погрижа ние отново да сме меч, изкован със сила, цял и ненакърним! Ще ви поставям изисквания. Те ще са сурови. Ще ви напрягат до предела на онова, което мислите, че можете да понесете. Ще взема тези изгорени дупки и ще ги запълня! Споразумения ще трябва да се постигнат, защото Заседателките сред нас са твърде много за Съвета, да не говорим за твърде многото глави на Аджи. Някои от вас ще трябва да превиете гръб в смирение пред онези, които сте ненавиждали.

— Тези дни ще са изпитание за вас! Ще ви накарам да работите с тези, които само допреди часове сте виждали като свои врагове. Ще крачите редом до тези, които са ви презирали или наранявали, или са ви мразели.

Тя огледа редиците под себе си.

— Но ние сме по-силни от слабостта си. Бялата кула стои и ние ще стоим с нея! Ще станем отново едно. Ще бъдем събрание, за което ще се разказват легенди! И никога няма да се запише, че в наши дни Бялата кула е била слаба. Разделенията ни ще бъдат забравени пред лицето на нашите победи. Ще бъдем запомнени не като Бялата кула, обърнала се против самата себе си, а като Бялата кула, която е стояла силна пред лицето на Сянката. Тези дни ще станат легендарни!

Изригнаха овации, най-вече от войници и новачки — Айез Седай бяха твърде сдържани за такова поведение. Като цяло. Някои по-млади все пак завикаха, заразени от мига. За радост, тези възгласи заехтяха и от двете страни. Егвийн ги остави да пореват още миг, след това вдигна ръце да ги усмири и извика високо:

— И нека се разчуе по земята! Да се говори от уста на уста, и нека се запомни. Бялата кула е цяла и пълна. И никой — мъж, жена или създание на Сянката — не ще ни види разделени отново!

Възгласите този път бяха почти оглушителни и изненадващо, включиха се много повече Айез Седай.

Дано да не секнеха тези възгласи през следващите месеци. Твърде много работа имаше да се свърши.

Ранд не се върна веднага в покоите си. Провалената среща с Пограничниците го беше разстроила. Не заради коварния им опит да го привлекат във Фармадинг — това беше неприятно, но не и неочаквано. Хората винаги се опитваха да го контролират и манипулират. Пограничниците не бяха по-различни.

Не, нещо друго го глождеше, нещо, което не можеше да определи точно. Ето защо крачеше из Тийрския камък с две айилски Деви зад себе си и появата му стряскаше слуги и изнервени Бранители.

Коридорите се извиваха и въртяха. Стените — там, където не бяха украсени с пана и гоблени — имаха цвета на мокър пясък, но бяха много по-яки от всяка скала, позната на Ранд, чужди и странни. Всеки гладък къс стена напомняше, че това място не е естествено.

Ранд се чувстваше по същия начин. Имаше тялото на човек. Всъщност имаше поведението и биографията на човек. Но беше същество, което никой човек — дори той самият — не можеше да разбере. Легендарна фигура, създание на Единствената сила, неестествено като тер-ангреал или къс куендияр. Обличаха го като крал, също както обличаха тези коридори с предено злато и червени килими. Също както покриваха стените с тези гоблени, всеки от които изобразяваше прочут тайренски пълководец. Наглед бяха за красота, но също тъй бяха предназначени да крият. Петната гола стена издаваха колко свръхестествено е това място. Килимите и гоблените го правеха да изглежда по-… човешко. Също както на Ранд даваха корона и богато извезано палто, за да могат да го приемат. Нали кралете трябва да са малко по-различни. Нищо, че умът му, скрит под короната, беше още по-различен, много по-чужд. Нищо, че сърцето му бе на отдавна мъртъв човек, че раменете му трябваше да носят бремето на едно пророчество, че душата му беше съкрушена от нуждите, исканията и надеждите на милиони.