Робърт Джордан - Буря се надига

„Светлина — помисли Ранд и изведнъж изпита порив да скочи и да прегърне Трам. Близостта и спомените се изляха в ума му на порой. Трам, как кара ябълкова ракия в хана «Виноструй» за Бел Тин. Удоволствието, с което пушеше лулата си. Търпението и добротата му. Изненадата, която бе изпитал, като видя меча му със знака на чаплата. — Толкова добре го познавам. И все пак рядко се сещах за него в последно време.“

— Как… — почна Ранд. — Трам, как стигна тук? Как ме намери?

Трам се засмя тихо.

— Та ти непрекъснато пращаше вестоносци до всички големи градове през последните няколко дни, нареждаше им да стягат войските си за война. Мисля, че човек трябва да е сляп, глух и пиян, за да не разбере къде да те намери.

— Но мои вестоносци не са ходили до Две реки!

— Не бях в Две реки — отвърна Трам. — Някои от нас се бихме редом с Перин.

„Ама разбира се“ — помисли Ранд. Нинив трябваше да се е свързала с Перин… цветовете се завихриха… беше се притеснила за него и Мат. Трам лесно можеше да е дошъл с нея на връщане.

Наистина ли водеше този разговор? Беше се примирил с мисълта, че никога няма се върне в Две реки и да види отново баща си.

Беше толкова хубаво, въпреки тази неловкост между двамата. По лицето на Трам имаше повече бръчки отпреди, а няколкото упорити черни кичура в косата му най-после се бяха предали и бяха побелели, но си беше същият.

Толкова много хора се бяха променили около Ранд — Мат, Перин, Егвийн, Нинив, — беше чудо, че среща някой от стария си живот, някой, който си е останал същият. Трам, мъжът, който го бе научил да търси пустотата. Трам беше скала, по-здрава сякаш от самия Камък.

Настроението му леко помръкна.

— Чакай. Перин е използвал хора от Две реки?

Трам кимна.

— Бяхме му нужни. Момчето е заиграло такава опасна игра на въжето, че може да впечатли всеки акробат на позорище. Със сеанчанците и хората на Пророка, да не говорим за Белите плащове и кралицата…

— Кралицата ли?

— Аха. Макар тя да твърди, че не е кралица вече. Майката на Елейн.

— Значи тя е жива? — попита Ранд.

— Жива е, с малко помощ от Бели плащове — каза Трам с неприязън.

— Видяла ли се е с Елейн? — попита Ранд. — Спомена за Бели плащове… как се е натъкнал на Бели плащове? — Трам започна да му отговаря, но Ранд вдигна ръка да го спре. — Не. Чакай. Мога да получа донесение от Перин, когато пожелая. Няма да си губим времето заедно, за да му бъдеш вестоносец.

Трам се усмихна леко.

— Какво?

— Ех, синко. — Мъжът поклати глава, стиснал пред себе си широките си отрудени ръце. — Наистина са го направили. Хванали са те и са направили крал от тебе. Какво е станало с онова дългуресто момче, така ококорено на Бел Тин? Къде е неувереният момък, когото гледах през всички онези години?

— Мъртъв е — отвърна без колебание Ранд.

Трам кимна замислено.

— Виждам го. Ти… трябва да знаеш… За…

— Че не си мой баща ли?

Трам кимна и наведе очи.

— Знам го от деня, в който напуснах Емондово поле — отвърна Ранд. — Сам ми го каза в трескавите си сънища. Отказвах да го повярвам в началото.

— Да. Разбирам. Аз… — Стисна силно дланите си. — Не съм искал да те лъжа, синко. Или… е, май не трябва да те наричам така, нали?

„Можеш да ме наричаш син, разбира се. Ти си моят баща. Каквото и да казват някои.“ Но не намери сили да го изрече.

Прероденият Дракон не можеше да има баща. Един баща можеше да се окаже слабост, която да се използва — дори повече, отколкото жена като Мин. Любимите бяха нещо очаквано. Но Прероденият Дракон трябваше да е фигура от легендите, същество голямо почти колкото самата Шарка. Бездруго му беше трудно да накара някои хора да му се покорят. А ако знаеха, че Прероденият Дракон разчита на силата на един овчар?

Тихият глас в сърцето му крещеше.

— Добре си направил, Трам — промълви той. — С това, че затаи истината от мен, вероятно си спасил живота ми. Ако хората знаеха, че съм намерениче, и то намерен не къде да е, а на Драконова планина… щеше да се разчуе. Като нищо можеше да ме убият още като дете.

— О. Е, радвам се, че го направих, тогава.

Ранд вдигна ключа за достъп — той също му носеше утеха — и стана. Трам го последва припряно — държеше се все повече като поредния придворен или слуга.

— Велика служба изпълни, Трам ал-Тор — каза Ранд. — С това, че ме защити и отгледа, ти вкара света в нов Век. Светът ти е длъжник. Ще се погрижа да преживееш спокойно старините си.

— Благодаря за това, милорд — отвърна Трам. — Но не е нужно. Имам си каквото ми трябва.