— Мястото ви е при тях — каза Ранд и посочи заслонените и поставени под стража Айез Седай. Двадесет и три, забеляза той, и Галина не беше сред тях. Мърморенето на Луз Терин се усили, но той отказа да го слуша. Не беше време за изблици на безумие.
Кируна гордо вдигна глава. Каквато и да беше, явно не беше селянка.
— Забравяш кои сме. Те може и да са те измамили, но ние…
— Нищо не забравям, Айез Седай — прекъсна я хладно Ранд. — Казах, шест могат да дойдат, но преброявам девет. Казах, ще бъдете на равни начала с пратеничките от Кулата, и затова, че водите девет, ще бъдете. Те са на колене, Айез Седай. На колене!
Хладно спокойните им лица се взряха в него. Той усети как Аша’ман приготвят щитовете на Дух. Непокорство се изписа на лицето на Кируна, на Бера, на всички.
Таим изглеждаше толкова близо до истинската усмивка, колкото Ранд никога не го беше виждал.
— Коленичете и се закълнете в лорд Дракона — каза той тихо, — иначе ще бъдете принудени да паднете на колене.
И както става с всяка история, мълвата се пръсна, през Кайриен, на север и на юг, понесена от кервана на някой търговец или от амбулант, или от прост пътник, нашепвана от хан на хан. И както става с всяка история, приказката се менеше от уста на уста. Айилците се вдигнали срещу Преродения Дракон и го убили някъде в Думайски кладенци, или кой знае къде. Не, Айез Седай спасили Ранд ал-Тор. Тъкмо Айез Седай го убили… не, опитомили го били… не, отвели го в Тар Валон, където чезнел в тъмница под Бялата кула. Или където лично Амирлинския трон коленичила пред него. И нещо необичайно за историите — хората най-много вярваха на онова, което бе най-близо до истината.
Че в ден на огън и кръв едно дрипаво знаме се развяло над Думайски кладенци, знаме с древния символ на Айез Седай.
И в ден на огън и кръв, и на Единствената сила, според пророчествата, неопетнената кула, разцепена, коленичила пред забравения знак.
И за пръв път Айез Седай се заклеха във вярност на Преродения Дракон, и светът се промени завинаги.
Мъжът се спря само колкото да опре длан на вратата на носилката и се отдалечи веднага щом Фалион взе бележката от пръстите му. Тя бързо почука и двамата носачи закрачиха още преди непознатият в ливреята на Тарасинския палат да успее да се скрие сред тълпата.
На малкото късче хартия имаше само една дума. „Изчезнаха.“ Тя смачка бележката в юмрука си. Незнайно как, отново й се бяха изплъзнали, без нейните хора да забележат. Месеци напразно търсене я бяха убедили, че няма никакъв склад с ангреал, колкото и да беше убедена Могедиен. Беше обмисляла дори дали да не подложи някоя и друга Мъдра на разпит — някоя от тях можеше да знае къде е, стига изобщо да го имаше. Но нямаше смисъл. Единственото, което я задържаше в този окаян град беше простият факт, че когато една от Избраниците ти заповяда, трябва да се подчиняваш, докато заповедта не се отмени. Всички останало бе най-краткият път до най-мъчителната смърт. Но все пак, щом Елейн и Нинив бяха тук… Те бяха съсипали всичко в Танчико. Дали бяха пълни Сестри, или не — колкото и невъзможно да изглеждаше, — Фалион не можеше да приеме присъствието им тук за случайно съвпадение. Навярно все пак имаше склад. За пръв път изпита радост, че Могедиен бе престанала да й обръща внимание, откакто й беше дала заповедите си преди толкова месеци в Амадиция. Това, което го чувстваше като пренебрежение, можеше да се окаже напредък в очите на Избраницата. Тази двойка можеше да я доведе до склада, а ако не, ако нямаше никакъв склад… Могедиен сякаш проявяваше особен интерес към самите Елейн и Нинив. Да й ги достави със сигурност щеше да е по-добре от това да търси несъществуващия ангреал.
Фел седеше в кабинета си и тъкмо палеше лулата си, когато голамът се промуши под вратата. А влезеше ли голам в стаята, малцина имаха шанс.
Идриен влезе в кабинета на Фел и зяпна в онова, което беше скупчено на пода до масата. Трябваше й миг, докато осъзнае какво е, а когато го осъзна, припадна преди да успее да изпищи. Колкото и пъти да беше чувала как някой бил разкъсан къс по къс, никога досега не го беше виждала.
Ездачът спря коня си на билото на хълма и погледна назад към Ебу Дар. Белият град блестеше под слънчевите лъчи. Хубав град за плячкосване, а и според онова, което беше чул за местните хора, те щяха да окажат съпротива, тъй че Кръвта щеше да позволи плячкосването. Щяха да се съпротивляват, но съпротивата нямаше да продължи дълго там, където една така наречена кралица властваше над съвсем малко парче земя, и това обещаваше много възможности. Той смуши коня и пое на запад. Кой знае? Навярно думите на онзи странен тип бяха поличба. Навярно Завръщането скоро щеше да настъпи и Щерката на Деветте луни да дойде с него. Това със сигурност щеше да се окаже най-великата поличба за победа.
Читать дальше