Филип Джиан - Нечистота

— Добре, татко, добре. Само млъкни. Запази си…

Ришар не довърши изречението си. Сега бе негов ред да замръзне на място, да получи удар право в слънчевия възел. Лицето му бе обърнато на запад, където проблесна мощна светкавица. Той пусна Лор, която залитна, и отстъпи крачка назад, за да види по-добре това, което виждаше. Ставаше дума за нещо, паднало от небето. Някаква стабилна структура от стъкло и метал, която не беше там преди.

Пъхна ръце в джобовете си и засъзерцава сградата. После ядно се изсмя и отметна глава.

— Какво нелепо нещо, какво грозно нещо! За да ме дразниш ли правиш това?

— Позна. Винаги си бил проницателен.

— Още малко, още малко и тази къща ще стане наистина чудовищна. Предполагам, че си горд със себе си?

— Но какво искаш ти, какво искаш? Да умреш на петдесет години? Или? Трябва да спортуваш! Не те моля да ми благодариш. Знам, че ме ненавиждаш.

— Какво? Какво?

— Би трябвало да донеса огледало. Да се видиш как глупаво изглеждащ.

Лор започна да хленчи. Беше се закачила за един храст.

Измъкнаха я оттам. Андре се възползва от случая, за да потвърди, че никога не е имал намерение да говори за фатален жест от страна на Еви и още по-малко за удавяне на момче, което плува като риба.

После намигна на Ришар.

Като подкрепяха Лор от двете страни — не й стигаше, че се беше издраскала, ами и си бе навехнала глезена, та подскачаше на куц крак, — двамата я заведоха вътре.

Ришар спря в подножието на стълбището.

— Какво ще кажеш да отидеш да си полегнеш? Едва стоиш на краката си.

Все едно, че бе натиснал бутона и включил машината.

— Не се опитвай да се отървеш от мен! — изкрещя тя. — Не ме изпращай в леглото само защото съм жена!

— Хайде, Лор, бъдете разумна.

— О, вие там, затваряйте си устата!

— Чакай, моля ти се, не се опитвам да се отърва от теб. Що за идея!

— Смяташ, че не съм в състояние да потърся сина си? Където и да се намира? Смяташ, че ще стоя тук и ще си въртя палците? Аз, майка му?

— Но това е налудничаво. Как можеш да си помислиш подобно нещо? Че те изпращам в леглото, защото си жена. Лошо ми става, като слушам такива глупости.

— Тогава ми кажи истината. Кажи ми какво става.

— Нищо. Нищо не става. Андре има предчувствие и това е всичко. Нали виждаш? Предчувствие, и толкова.

— Предчувствие ли? Какво предчувствие?

Тя се обърна към Андре и го загледа с подозрение. После западаха първите капки дъжд. Огромни капки, които затракаха по стъклата на прозорците като кастанети.

За Коледа Аксел Мендер от „Медиа Макс“ бе убедил Лор да изскочи по бикини от огромна торта. Беше глупава идея и Ришар побесня, но му обясниха, че след толкова дълъг застой в кариерата жена му трябва да направи поне в началото някои малки отстъпки, да изпълни някои дребни задължения, за които дори не си заслужава да се говори.

Тъй или инак, бе великолепно утро, искрящо от сняг, тихо, сияйно и невероятно светло под ярко синьото небе. Самобръсначката бръмчеше — със звук на трион на дъното на гориста долина — по бузите на Ришар, който невъзмутимо оглеждаше околностите, водните повърхности, които проблясваха в далечината, там, където полята бяха наводнени. Изумителна гледка. Ужасяващо красива. Опипа корема си, за да провери състоянието на мускулите си. Все пак нивото на водата доста се бе снижило. Още малко и Дани Кларанс щеше да може да се качи на тавана си, помисли той.

Беше десет часът сутринта. Цареше абсолютно спокойствие. Само няколко сойки кръжаха около кедъра и се премятаха на слънцето.

Сега, когато знаеше, че никога вече няма да е писател, се чувстваше по-добре — можеше да прекара цял ден с разсеяна усмивка на уста, лениво да дописва някакъв сценарий или да търси гегове за някоя реклама, докато Лор дойдеше при него да изпие няколко чаши, ако не се прибереше много късно. В известен смисъл бе мъртъв, ако можеше да вярва на собствените си литературни теории, беше окончателно мъртъв и много неща му изглеждаха по-лесни. Сякаш вече нищо важно не можеше да му се случи. Сякаш да си мъртъв беше по-добре, отколкото да си жив.

Да се бръсне в банята беше лесно. Да гледа света беше лесно. Да живее в този дом беше лесно.

Долу заговори телефонният секретар.

— Ало, пак ли не вдигаш? Аз съм, баща ти. Никой ли не иска да вдигне? Там ли сте? Разбира се, че сте там. Но какво ви става? Да не сте болни? Ама наистина, с майка ти сме напълно разстроени. Роз вече дори не може да стане от леглото, представи си. Това ли искаше? Да не започнем новата година заедно? Това ли искаше? Да ни държиш настрана? Да ни погребеш живи? Е, благодарим ти за вниманието, което ни оказваш. Шапка ти свалям, Ришар! Шапка ти свалям! Добре го изигра, синко! Радвам се, че ръката ти не трепери!