Филип Джиан - Нечистота

Всичко това беше много интересно. Дърводелците прибираха нещата си, като си подсвиркваха, а един екип от жизнерадостни млади филипинци чистеше с прахосмукачката, миеше прозорците, забърсваше гимнастическите уреди с препарат, който миришеше на спирт за горене.

— А не те ли е срам, девойко, да ми измъкваш пари, за да ме държиш в течение на тези неща? Не ти ли е неудобно?

Въздъхна и я загледа как се отдалечава със слонската си походка, но беше доволен, че са го светнали, както казваха младите, както и че бе довел до успешен край построяването на спортната зала, доволен, че е насочил енергията си към тази цел и така е позволил на въпросната изумителна и солидна зала да се появи на бял свят и да придаде повече ширина на къщата, да й осигури повече място под слънцето, ако можеше да използва този сантиментален израз. Сигурно беше луд да се занимава с това, сигурно то щеше да се отрази на здравето му, но той си беше такъв, човек не се променяше, никой не можеше да му изтръгне сърцето, главата — да, но не и сърцето, сърцето му бе дадено веднъж завинаги, обичаше той да казва, никой не можеше да му смени сърцето.

Небето бе забулено с бял и светъл воал и с напредването на следобеда започваше да придобива цвета на стар фаянс.

Шестото чувство на Андре му подсказваше, че нещо се готви. Когато Роз се обади да му каже, че леглото, бюрото и гардеробът за стаята на Еви най-после са пристигнали, той сподели с нея усещането си.

— Андре — простена тя, — плашиш ме.

— Да. Съжалявам. Обаче виж колко ужасяващо бяло е небето. Ако през нощта извие буря, хич няма да се изненадам.

— Тези деца! Господи! Способни са на всичко!

— Да. На кого го казваш! Но само си представи какво е изпитвало това момче. Защото, още не съм ти казал, но на всичкото отгоре Ришар е бил с жена. Да, точно така. Синът ти е бил с жена. И то с Александра Сторер. Представяш ли си?

— С Александра Сторер?

— Да, с Александра Сторер. Направо ми става лошо, като си помисля. А, Лор си идва… О, Господи! Олеле Боже! Ай-ай-ай! Изобщо не се движи по права линия, можеш да ми вярваш. За малко да падне. Не вървят на добре нещата. Да ти кажа, на моменти горкото момиче наистина откача. Хич не е добре с нервите.

— Слушай, Андре. Послушай ме поне веднъж. Да не се намесваме. Да приберем Еви и да ги оставим да се оправят.

— Какво ти става? Нямаш вече сили ли? Отказваш ли се?

Да се предадат сега, след цял един живот, какво би означавало това? Какъв смисъл би имало? Никакъв. Абсолютно никакъв. Това не би помогнало с нищо. Да не би Роз да искаше да му каже, че е направил достатъчно, че му е нужна почивка — сякаш в проблясък на проницателност бе осъзнала през какви страдания е преминал, като е създал семейство, — заслужена почивка? Да не би да се опитваше да му спести някои мъчителни и напразни усилия? Но на коя планета живееше тя, за Бога? Кой й беше промил мозъка?

Понякога подобни разсъждения го караха да усеща как старостта го сграбчва в хватката си, как се скапва и как някаква слабост се разпростира във всичките му стави — тогава привеждаше рамене.

Колкото до Лор, тя не беше изтрезнявала практически от двайсет и четири часа — не беше и спала, след като младият актьор, пламенният й партньор, бе прекарал нощта в спалнята й и си бе тръгнал едва призори — и успяваше да се държи на крака само чрез ужасно усилие на волята, както и благодарение на две хапчета тонедрон на закуска и още две, преди да се съсредоточи върху трийсет и второто заснемане на една сцена с разсъбличане, която се разиграваше край натъпкан с хлор басейн, където студът бе проникнал до мозъка на костите й.

Преминаваше през най-лошия си период, в това нямаше никакво съмнение, физически и психически. Напускането на Ришар я беше потресло, знаеше го, и въпреки че опитваше какво ли не — работа, секс, йога, лекарства, алкохол, тя си оставаше глупаво, тъжно, яростно, неразбираемо привързана към него. Въртеше се из спалнята си, като забиваше нокти в дланите си, като си хапеше устните — е, така беше, не можеше да твърди обратното; можеше да си казва, че е жертва на проклятие или на каквото и да е друго, фактът си оставаше.

— Добре де, да не преувеличаваме — ядно казваше Джудит Беверини. — Имаш право на малко сантименталност. В края на краищата не е неприятно. Но не дотам, че да забравиш какъв супер боклук е Ришар, нали така?

Сега по бледите й бузи се стичаха сълзи — мислите й я бяха отнесли към Лиза. Образът на дъщеря й слизаше от небето и заставаше пред нея. Винаги стигаше дотам. По-бързо или по-бавно. И всъщност нищо не се оправяше. Ерик й повтаряше, че е спечелила, че отново е на коня за дълга и прекрасна езда. „На път към небосвода!“ — пророкуваше той и й целуваше ръцете. Понякога тя го гледаше с широко отворени учудени очи.