Филип Джиан - Нечистота

Слушаха музика, Биг Блек, Кокорози. Не говореха много. На места горите, през които минаваха, бяха обсипани с великолепни цветове, на други бяха в отвратително състояние, поразени от киселинните дъждове или унищожени от огъня, и всичко това бе много тъжно, много обезсърчаващо.

Еви затвори очи. Имаше усещането, че краката му, или по-скоро долната половина на тялото му, бяха бетонирани, че бе загубил свободата на движенията си и по някакъв начин бе прикован към съществуване, което го отвращаваше. Беше изключително неприятно. Можеше да се поздрави, че е изчукал Марлен Арамантис. Справил се бе успешно, няма какво. Виждаше пътя, който му оставаше да измине, за да се освободи от жалките си нагони, за да стане достоен, да стане достоен , д-о-с-т-о-е-н, и разстоянието изтръгваше от устата му стон.

Спряха на една бензиностанция на „Шел“, където освен бензин продаваха дърва за огрев и вълнени чорапи, изложени на витрината. Въздухът бе по-свеж, по-влажен. От спрелите коли излизаха мъже, които се държаха за кръста.

Ако беше способен, и той би слязъл да се разтъпче.

Колкото повече се приближаваше към баща си, толкова по-чужд му се струваше той. Дори се питаше дали изобщо го бе познавал. Дали си бе представял и за миг, че този човек е способен да му скрои такъв номер, да му забие ножа до дръжката, без дори да се замисли. Анаис можеше да му намира всякакви оправдания, Ришар бе достигнал нулата, най-ниското стъпало в очите на сина си, който сега замислено следеше с поглед полета на един пепелявосив блатар над бензиностанцията с нейните флагчета и гирлянди, които се вееха на вятъра, полет, съставен от чисти форми, от съвършени и величествени кръгове, докато Анаис наливаше бензин и го гледаше в огледалото за обратно виждане.

— Безпокоиш ли се за довечера? — попита той.

— Не, нито за миг.

— Виждам ги как хукват да бягат със смъкнати панталони. Как скачат в колите си, щом усетят мириса на изгоряло.

— Нямам никакви опасения за довечера, разбра ли? Изобщо не се тревожа за довечера, ясно?

Еви я намираше за досадно, почти болезнено обидчива. Белезите по ръцете и по лицето й впрочем свидетелстваха за сприхавия й нрав.

Анаис седя известно време намусена и мълчалива, съсредоточена в пътя, докато субаруто упорито катереше височините и преминаваше през все по-пусти места.

Еви седеше с изправен гръб на неудобната си седалка — този модел беше поне на петнайсет години. Така както половината му тяло бе парализирано, така и половината му мозък не функционираше. Чувстваше, че някаква ужасна сила го тласка напред, но не успяваше да я идентифицира. Все едно тичаше в мъгла.

Бе изгубил Габи, всичко се бе провалило, всичко свърши внезапно и той падаше от стълбата си за втори път, падаше от своите седемдесет хиляди стъпала, падаше от светлината към тъмната страна, падаше в този говнян живот.

Трябваше му цяла седмица, за да се освободи от жестоката миризма, която Марлен Арамантис бе оставила върху него, по пръстите му, които приближаваше до носа си на всеки пет минути, и с гримаса се спускаше към най-близката мивка, където бясно ги търкаше. Спомняше си, че за малко да се скопи, когато тази история започна. Това несъмнено би било прекалено радикално решение, но пък имаше предимството, че обединяваше жеста с думите, решение, позволяващо да се избегнат най-опасните коловози, най-честите отклонения.

— Странно разсъждаваш — заяви Анаис предпазливо, докато изкачваха поредния баир, след като бяха преминали покрай ливади и реки и преди да навлязат отново в гората. — Толкова странно, че понякога се питам дали не се шегуваш.

Да се шегува? Да се шегува? Знаеше, че не трябва да се отклонява от нормата, ако иска да го взимат на сериозно. Знаеше, че трябва да извади вазелина от шкафа, ако иска да минава за здравомислещ тъпак и да се смеси със стадото, което се съвкупяваше на тъмно, а в останалото време бродеше наоколо с овъглен мозък и рунтави ташаци.

Виждаше се как изритва от колата този жалък плужек Анаис, да кажем, на някой завой, и как й премазва пръстите с вратата, за да я накара да се пусне.

— Сексът не е задължение — каза той. — Колкото и странно да ти изглежда. Сексът не е задължителен етап, ни най-малко.

Опита се да й обясни за какво говори, докато субаруто продължаваше пътя си към бърлогата на Ришар.

Аргументът на Анаис бе, че той е само на четиринайсет години, че живее в неблагоприятна за развитието си среда, наситена с повсеместна сексуалност, от която много хора биха се отвратили и която изобилстваше с лоши примери.