Филип Джиан - Нечистота

Идваше да ги предупреди, че няма да се прибере за вечеря. Усмихваше се напрегнато.

Отговориха й разсеяно, че ще се оправят.

— Нямах кураж да откажа — каза тя, като докосна ръката на Еви. — Не ми беше по силите, представи си.

Андре преглътна острата си реплика. По-добре бе да си мълчи, естествено, но устните направо го сърбяха. С отвращение помисли за прекрасните примери, които Ришар и тя даваха на сина си, но предпочете да се опъне върху една пейка и да вдига гири, за да се успокои.

— Това място е толкова неподходящо за разговор — оплака се тя на Еви. — Защо винаги нещо не е наред?

Отвън Аксел Мендер почука с ключовете си на прозореца, приканвайки Лор да тръгват.

По небето пробягваха облаци, духаше вятър. По земята бяха нападали тонове листа. Човек затъваше в тях до глезените в подлеса, където от преплетените черни клони се сипеха шишарки.

Еви постоя известно време на платформата, седнал по турски, най-после сам, най-после спокоен, най-после недосегаем, докато вятърът свиреше около него, рошеше косите му, прелиташе между короните на дърветата, които тихо шумоляха.

Разгледа снимките на Лиза, които бяха прибрани в пластмасовата кутия. Налагаше се здраво да ги стиска. Държеше ги с две ръце, иначе щяха да се разлетят и нямаше да може да гледа сестра си. Сестра си, в компанията на Габи Гарлич, и двете голи и изумителни, и двете неизбежни и неми.

По едно време една от снимките излетя. Изтръгна се от ръцете му и залъкатуши като бясно куче, подхваната от едно възходящо течение. Еви я проследи с поглед, странно нерешителен. Небето беше ярко бяло като вътрешността на стрида. Въздухът ухаеше. Еви пусна втора снимка — държеше я между палеца и показалеца си. Трудно му беше да се разделя с тези снимки, защото сърцето му преливаше от толкова обич към сестра му и към Габи, каквито и да бяха прегрешенията им, че краят й не се виждаше, но въпреки това, въпреки това пусна трета снимка във въздуха — достатъчно бе да разтвори два пръста, — после още една и още една.

Тръгна си малко преди тъмнината да го погълне, малко след като в далечината, у Дани Кларанс, се появи миниатюрна светлинка.

Еви си спомняше за прословутата вечер, когато Дани го бе обвинил, че е бутнал Лиза от лодката, когато мъртвопияният Дани го бе обвинил пред Ришар в това отвратително деяние, спомняше си как от този момент нататък всичко бе тръгнало наопаки, всичко се бе прецакало.

Къщата беше тъмна и тиха. Лилиите белееха в многобройните вази. Обикновено, дори долу да нямаше никой, палеха поне лампите, палеха и в градината, за да покажат, че никой не е умрял у Тренделови — всички на хълма правеха така, на никого не му пукаше за сметките за тока.

Странно. Джина също оставяше да свети, когато си тръгваше. Най-смешното беше, че не забеляза нищо, когато пристигна, когато излезе от гората с ръце в джобовете, потънал в мислите си, и сега този внезапен мрак, тази почти оглушителна тишина му се струваха смайващи, пораждаха у него неприятно чувство.

Помисли си, че вероятно къщата още не беше усвоила дълбоките промени, настъпили под покрива й, и затова излъчва несвързани, дори отрицателни сигнали, но в същото време погледът му бе привлечен от новата врата, която водеше към новата спортна зала, защото въпросната врата бе открехната и слабата светлина, падаща от небето, посребряваше лакирания кестенов паркет.

После се чу лек шум, проскърцване, като от плахо задвижена люлка.

Еви замръзна на място. Изтри устата си, прекоси антрето и сдържайки дъха си, се отправи към вратата.

Предпазливо я побутна, разкривайки помещението на малки тревожни порции.

— Дадох си толкова зор само заради него — промърмори Андре, който се люлееше в края на едно въже, сляло се с тъмнината.

Беше въже за катерене, което бе обхванал с две ръце, без да отделя крака от пода.

— Построих тази зала специално за него, за Бога!

— Бушоните ли са изгорели?

— Не. Бушоните не са изгорели. Не мисля, че са изгорели. По-неприятно е.

Еви поклати глава, после се върна в дневната. Настани се на бара. Слушаше Doll parts на Къртни Лав пред чиния пиле с къри, стоплено в микровълновата, когато Андре се материализира до десния му лакът.

— Виж, бих искал да ти помогна. Мога ли да направя нещо за теб?

— Да ми помогнеш ли? Защо? За какво да ми помогнеш?

— Не знам. Да ти помогна. Да направя нещо, та животът да ти изглежда, знам ли, по-вълнуващ, или каквото там би искал. А бе да ти помогна. Защото такава ми е ролята. Защото сме от една кръв, момчето ми.