Филип Джиан - Нечистота

От високото място, което избраха за наблюдателен пункт, се виждаше езерото — повърхността му лъщеше като черен мрамор — и неясният силует на хангара за лодки в далечината.

У Дани нямаше никой. Нямаше никой. Трябваше търпеливо да чакат. Почвата беше мека и пореста. Според сведенията на Анаис — кокошката отказваше да разкрие източниците си — организираният от Дани сеанс този път бе посветен на един фармацевт, на един зъболекар, един търговски представител на спортни обувки и един данъчен съветник, ще рече, нямаше да се сблъскат с банда въоръжени до зъби психопати. Обикновени типове, които си падаха по тънката част и бяха готови да си платят, за да изчукат някоя и друга закъсала финансово студентка. Нищо повече. Нищо, което да им създаде проблем.

Анаис и Мишел пушеха заедно, шепнеха си нещо под един голям кестен с пожълтели листа, надявайки се, че Дани и другите скоро ще се появят. За да убие времето, Андреас замеряше Еви с кестени, а Еви ги отбиваше с дръжката на една лопата. Малкият снаряд прелиташе над бараката и се приземяваше на пътя, по който с ръмжене премина последният автобус към града, осветен като луксозен аквариум. И да, вярно беше — от време на време тихи светкавици осветяваха хоризонта.

Ришар се спусна по стълбите като мълния.

Когато след по-малко от минута се върна, вече се движеше по-спокойно. Седна срещу Лор и заяви, че иска да поговори със сина си.

Но тя стоеше с наведена глава. При това положение бе трудно да се разбере как приема нещата.

— Дължа му обяснение — подзе Ришар.

Тя живо вдигна глава. Той очакваше да е зле настроена срещу него, да му хвърли нещо в лицето с пламнали бузи, наелектризирана, потръпваща, преди да се преобрази в чист и сух жив укор.

Тя обаче имаше толкова ужасен вид, толкова окаян, че Ришар беше потресен.

— Хей, добре ли си?

Тя отново сведе поглед, сви рамене. Той се наведе над ниската масичка, украсена с дискретно ухаещи жълти лалета Island of Love .

— Лор?

— Не особено — призна тя. — Честно казано, не особено.

Като се вгледа в нея по-добре, въпреки че се стъмваше — автоматичното осветление в градината току-що се бе включило, — забеляза, че тя е на края на силите си, полупияна и полунадрусана.

Ришар шумно издиша, сякаш бе направил някакво голямо усилие.

Имаше защо да се върнеш към дрогата понякога, казваше си той, би било по-добре, отколкото да живееш в тази непоносима мъка, в тази невроза на провала, която ги преследваше от години и която все повече се влошаваше. Заобиколи масата и постави ръка на рамото й.

— Виждам — каза. — Виждам, че не си добре. Искаш ли да остана при теб пет минути?

Невероятно. Още малко, и щяха да се прегърнат — мен лично това би ме отвратило, — но за щастие в последния момент наблизо се появи Андре и попадна на тази невероятна картина.

Наложи му се на свой ред да седне, леко замаян от неразбираемата пасторална симфония, която се разиграваше пред очите му.

— Може ли да знам какъв вятър те е довеял? — каза той с горчивина. — Изморен ли си от пътуването?

— Андре, моля ви се. Моля ви се! — простена Лор.

— Татко, по дяволите, стой настрана от всичко това, ясно? Загряваш ли?

— Ришар, моля ти се. О, моля ти се! — простена Лор.

Двамата мъже размениха мрачни погледи и решиха да се тревожат мълчаливо.

Андре се наведе напред и хвана главата си с ръце. Ришар машинално погали рамото на Лор, която потръпна.

— Май си настинала — каза той.

Андре с мъка се надигна и обяви, че отива да направи портокалов сок. Пътьом запали с крак няколко халогенни лампи и в дневната сякаш стана по-топло. После включи сокоизстисквачката и се зае за работа. Все още не беше спокоен, проблемът с Еви все още не бе решен и той нямаше никакво намерение да си го зачука сам.

— Не, не, не знам къде е — заяви той, докато раздаваше порциите витамин С. — Добре, че повдигна въпроса. Мисля, че трябва да се позанимаем с него, ако ми позволиш да си кажа мнението.

Лор веднага се разтревожи.

— За какво… — измънка тя. — За какво говорите?

След три минути Лор, която отдавна я караше на батерии, зловещо простена и хукна към колата си, преглъщайки сълзите си. Ришар без усилие я настигна и я хвана за китките.

— Изслушай ме. Изслушай ме . Това е глупаво. Успокой се.

— Какво става? — обади се Андре, който бе застанал на входа. — Човек вече не може нищо да каже, така ли? А и аз не съм споменавал езерото. Споменал ли съм езерото? Никога не съм споменавал езерото.