Филип Джиан - Нечистота

Докторът отвори уста, после се отказа да продължава по този път в навечерието на новата година. Освен това знаеше, че ако настоява, ако продължава да разглежда въпроса разумно, рискува за пореден път да го укорят, че няма деца и говори наизуст.

— Чистотата ли? Да ви я нарисувам ли чистотата? — изсмя се Ришар.

— Не, не беше необходимо. Не беше нито времето, нито мястото да се говори за нелепата идея — фикс, която обсебваше Еви Трендел и онова бедно момиче, онази Габи Гарлич — мир на праха й, — чиито последни мигове — положението на тялото не оставяше място за съмнение — не са били посветени на молитвата, нито на каквато и да е благородна задача.

— Чистотата? И какво правим с чистотата? — промърмори Ришар. — Чекия си правим с чистотата.

Извърна поглед.

Когато се прибра, бяха донесли огромната торта, структурата, в която трябваше да се напъха Лор и от която трябваше да изскочи. Едва се въздържа да не направи всичко на парчета.

Ново съобщение от баща му с леко истеричен глас: „Не можеш да се държиш така с мен, Ришар. Освен ако не искаш да ме умориш, не можеш да се държиш така с мен. Вдигни проклетия телефон! Припомни си колко години съм те подкрепял, как съм изпълнявал бащинския си дълг! Правил съм го, Ришар, правил съм го! Вдигни шибания телефон! Само една дума кажи, и взимаме самолета. Куфарите ни са готови. Можем да хванем обедния полет. Вие сте ни деца, вие сте нашето семейство! Ние сме семейство! Мълчанието ти е непоносимо, чуваш ли ме? Защо, Ришар? Защо? Но какъв дявол се е вселил в тебе, да му се не знае?“

Ришар не би могъл да каже какъв дявол се е вселил в него. Помисли си дали да не залепи капака на тортата, или да се напие до смърт. Да се напие до смърт изглеждаше най-удачното решение при настоящата ситуация. В коридора срещна Лор, която му каза:

— Знаеш ли, няма какво да се цупиш. Няма полза.

През това време, на по-малко от километър оттам, преминавайки от сянката в светлината, лодката спокойно плаваше през черния гъсталак, задвижвана от пръта, с който Анаис боравеше с учудваща лекота.

Навсякъде покритите със сняг искрящи дървета бяха стъпили във водата. Двете езера бяха изчезнали. Стотиците хектари, които се простираха на северозапад, бяха залени с вода, напълно наводнени, вече нямаше път, нямаше пътеки, нямаше животни освен птиците и шепа подплашени катерици. Дърветата проблясваха, тихи и неподвижни. От време на време Анаис даваше инструкции, за да насочат лодката между дънерите или за да избегнат увисналите клони, които препречваха пътя им, но извън тези забележки не говореха много.

С напредването израженията им ставаха все по-загрижени, все по-сериозни, все по-напрегнати. Следите от потопа, настъпил в края на ноември, ставаха съвсем отчетливи — изтръгнати дървета, полегнали дървета, изпочупени клони, покрити с изсъхнала кал клони, спуснали се по склоновете на съседните хълмове, за да заемат позиция в ниското, повличайки огромни скални късове и всичко, попаднало на пътя им. Потопът, между другото, бе причинил смъртта на осем души, което не беше малко. И седемдесет и двама други ближеха раните и синините си в болницата.

Наоколо се разнасяше миризма на гнилоч, на застояло. Трябваше да мине поне месец, за да може да се стъпи на твърдо. Но нивото доста бе спаднало през последните дни.

Бавно преминаха покрай колибата на Дани Кларанс, която бе залята до етажа и от чийто покрив отлетя една чапла. На върха на хълма се различаваше въпреки снега канарата, от която бяха дебнали завръщането на Дани до момента, в който дъждът се бе обърнал в бедствие.

Слънцето джапаше във водата, почукваше по щорите, но гледката си оставаше потискаща. Само капките, стичащи се от пръта, който Анаис ритмично спускаше във водата, нарушаваха злокобната и напрегната тишина.

Петстотин метра по-нататък стигнаха до моста, където прииждащата вода бе изненадала Дани Кларанс и Габи Гарлич в процес на яростно чукане — според инспектора дори не бяха намерили слиповете им, — яростно чукане на задната седалка, понеже Дани Кларанс предпочиташе да бъде пръв, каприз, който им бе струвал скъпо. Най-вероятно някоя кална вълна ги бе запратила в скалите и двамата не бяха имали време дори да извикат.

Еви усети топка в гърлото си. За да не хвърлят напразно средства, градът бе решил да изчака водата да спадне, преди да вдигне автомобила, и сега лодката се плъзна над изоставения на тинята метален ковчег и продължи пътя си, а зад нея изчезна белезникавият проблясък на един опел астра с цвят на яйчена черупка.