Пол Дохърти - Тамплиерът магьосник

Стената до страничната врата бе разбита и срината и от мястото се сипеше огромна лавина от отломки, вдигна се плътна пушилка и щом тя се поразнесе, отдолу се показа дупка, висока и широка около девет стъпки. Дьо Трамле дотича обратно при тях, вече с нахлупен шлем на главата, и с меч, разсичащ въздуха, посочи чакащите тамплиери и им изкрещя да го последват. Едмънд бе бутан и блъскан около кулата, когато заедно с останалите, вдигнали щитове срещу залповете, валящи от стените, се втурнаха към очакващите ги стълби и се изкачиха в зеещия черен отвор, където прахта и пушекът се кълбяха като мъгла, а мъжете се хвърлиха вътре, задъхани и пъшкащи. Донесоха им мехове с вода, които бързо бяха изпразнени, сетне вече се запромъкваха вътре, вдигнали щитове пред себе си, с извадени мечове, бронирана тълпа от около четирийсет мъже, промъкващи се по протежението на настлан с камъни проход, в който пълният мрак бе разкъсван единствено от мъждукащите лампи и горящите факли.

— Влезли сме в някакво помещение! — възкликна Парменио. — Сигурно сме в прохода, водещ извън кулата. Ние…

Следващите му думи заглъхнаха, когато група мъже се появи сякаш от нищото и препречи пътя им. Тамплиерите дадоха воля на гнева и страха си, втурнаха се напред в дива схватка, мушкайки и налагайки. Мъже, притиснали раните си, падаха на колене, крещейки. Земята стана хлъзгава от кръвта. И ето че пробиха, вече бяха вън от кулата и гълтаха студения нощен въздух. Забързано заслизаха по стълбище, продължиха през калдъръма към уличките, отвеждащи към града. Зловещ тътен отекна зад тях. Парменио стисна ръката на Дьо Пайен. Тамплиерът опита да се отърси от него. Все още бе заслепен от кръвопролитния сблъсък в прохода, където мечът му бе рязал плът, а горещата кръв на враговете му бе шуртяла върху тялото му; все още преследван от свирепи тъмни лица, въртяща се стомана, вонята на кръв и пот, всепроникващата смрад на изгорено.

— Едмънд, Едмънд, насам!

Бяха слезли от стълбището. Тамплиерите се подредиха в дъга, готови да напреднат. Дьо Пайен чу да викат името му, а Парменио го дърпаше, буташе го по калдъръма. Едмънд се запрепъва. Не знаеше защо, но се почувства заразен от ужаса на генуезеца. Стигнаха началото на някаква алея, студен ветрец повя през нея и вледени потта му. Тиери го дърпаше за щита.

— Едмънд, Едмънд, за Бога, свали го!

Дьо Пайен остави щита си да падне, а меча — да се изхлузи от дланта му. Махна и шлема си и като сомнамбул свали бронята си, въпреки че Парменио съскаше предупреждения за опасност. Погледна отвъд каменната площадка. Останалите тамплиери, около трийсетина, се бяха скупчили във формата на кръг, не на дъга, с притиснати един до друг щитове. Шепотът на генуезеца успокои разстроеното му от битката съзнание. Бяха сами, откъснати. Едмънд си спомни втория трясък на зидарията. Стените се бяха срутили, затрупвайки дупката, тамплиерите отвън вече не можеха да им се притекат на помощ. До тях продължаваха да долитат далечните шумове от сражението. Нападението щеше да бъде отблъснато и после турците щяха да се разправят с врага вътре.

Дьо Пайен гледаше с ужас. Великият магистър и неговите лейтенанти, които бяха предвождали атаката, осъзнаха, че бяха впримчени в капан, че не можеха да се върнат, а по-нататъшното настъпление щеше да бъде гибелно. Малкият строй се стегна още повече — кръг от стомана и притиснати щитове. Чуха се викове и крясъци. Дьо Пайен понечи да тръгне натам.

— Глупаво! — прошепна Парменио. — Глупаво — повтори после, — отново смърт без смисъл!

Той сграбчи Едмънд, дръпна го назад и двамата останаха да наблюдават. Появиха се застрашителни светлинки. Полетяха факли, сенките се раздвижиха. Градският гарнизон, изненадан от свирепата атака, не можеше да повярва на това, което се бе случило. Бризът отнесе отслабващите звуци на повсеместното нападение. Франките от външната страна на стените се оттегляха. Още факли бяха запалени и хвърлени към чакащите тамплиери. Дьо Пайен се облегна на покритата с мръсотия стена, когато силен франкски глас начена De Profundis 35 35 De Profundis (лат.) — От дълбините. Псалом 129 от Псалтира, наречен така заради тези първи две думи в латинския текст. — Бел.прев. : „От дън душа викам към Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми.“

Хвърлиха към тях още факли. Пеенето стана напрегнато, израз на силата на мъжете, запращащи своето непокорство в лицето на сигурната смърт. Тамплиерите никога не биха се предали. Нямаше да молят за милост и такава нямаше да им бъде дарена. Стрели просъскаха през въздуха, докато сенките се движеха, и затракаха върху щитовете, бойният вик „Deus Vult!“ прогърмя и строят на воините, все още със събрани щитове, се оттегли обратно към стълбището, отново към кулата. Сега река от мъже се изля от тъмнината, затича по стъпалата и се впусна срещу тамплиерите във вихрушка от стомана и пронизителни бойни викове. Преградата от щитове остана непокътната, турците, с шлемове с шипове и тежки плащове, бяха победени. Те запратиха още факли и нападнаха отново. В светлината на прелитащите пламъци Дьо Пайен, напрегнат и хладнокръвен, видя как по стълбите надолу потече кръв. Стената от щитове бе пробита, ала нападателите отново се оттеглиха. Трупове на тамплиери покриха горните стъпала. Нямаше вече викове или псалми, само тягостна тишина. Врагът нападна отново. Екна гръмовен боен вик, когато стената от щитове най-накрая бе разбита. Тамплиерите бяха разпръснати — по един мъж сам срещу много, и поведоха самотни схватки на смърт. Атаката бе несигурна, противниците се оттеглиха. Напред излязоха стрелци с опънати тетиви, залп след залп се редуваха, докато точните стрелци избираха определени мишени. Тамплиерите падаха, оръжията им се изплъзваха от дланите им. Нова тълпа се втурна нагоре по стълбите със секири и сопи, мечове и ками, и най-сетне всичко свърши.