Пол Дохърти - Тамплиерът магьосник

— Най-добре е — Монбар вдигна глава. — Да, най-добре е да чуете сами истината.

Той викна към вратата и мъжът се втурна отново вътре. Монбар му нашепна нещо и човекът пак излезе. От коридора се чуха стъпки и някакъв непознат бе въведен в стаята — беше висок, облечен в надиплена тамплиерска роба, с изцяло обръснати глава и лице, блеснали от масло.

— Мътните ме взели! — прошепна Майеле. — Ричард Берингтън!

Дьо Пайен се ококори от изненада, когато Берингтън се поклони на великия магистър и на Бозо дьо Беосис, а после зае предложеното му място отдясно на масата. Усмихна се на Едмънд и кимна многозначително на Майеле. Първата мисъл на Дьо Пайен бе, че имаше съвсем малка или че всъщност нямаше никаква семейна прилика между този тамплиер с груби черти и неговата сестра — прелестната Изабела, която бе срещнал в Йерусалим. Ричард Берингтън имаше грубо лице и тъмни очи, беше с високи скули, тънки устни и издадена напред брадичка. Воин, заключи Едмънд, опасен мъж, строен, мускулест, с бързи движения. Заприлича му на вълк.

— Братя, господарю — Берингтън отново се поклони на хората в края на масата. — Добре е братя да живеят в единство — Ричард начена обичайните тамплиерски поздрави.

— Кажи ни — резкият глас на Монбар се открои от мекия тон на Берингтън. — Кажи ни, братко, какво се случи, какво знаеш. — Великият магистър потри с ръце лицето си. — Прегледах съдебните архиви. Вече съм чувал историята ти. Най-добре е ти да разкажеш на своите братя.

Берингтън се вгледа напрегнато в Парменио и многозначително погледна през масата към Монбар.

— Може да му се има доверие, Ричард. Той е положил клетвата.

— В това той е един от нас — задращи и гласът на Бозо Беосис.

До момента английският магистър бе седял като издялан от дърво. Беше дребен мъж с огромен търбух, с изпъкнали очи и изтъняваща посивяла коса, висяща на кичури, а брадата и мустаците му бяха чисто бели. Дьо Пайен и преди го бе срещал. Бозо изглеждаше напрегнат, човек с непрестанно стрелкащи се очи и трепкаща долна устна. Бе нервен, като че не знаеше защо беше призован от Лондон да се срещне с великия магистър, който междувременно бе убит в кървавия сблъсък при стените на Аскалон.

Докато Берингтън мълвеше благодарности към Бозо, Дьо Пайен бързо огледа другарите си. Майеле седеше със сведена глава, притиснал пръсти към повърхността на масата. Парменио зяпаше Берингтън, който чакаше да започне разказа си.

— От самото начало — рече Монбар. — Ричард, ние всички сме братя по кръст, но за някои от нас ти си непознат.

— Роден съм — начена рицарят — в Бруър в Линкълншир като втори син на господар на имение. Служих в свитите на много барони, включително Мандевил, граф на Есекс, преди да реша да отпътувам за Светите земи. Сестра ми — той се усмихна на Едмънд, — се съгласи да ме придружи. В Йерусалим се присъединих към Ордена на тамплиерите. Господарят Трамле ми бе наставник. Както може би знаете, служих в няколко замъка и гарнизона, преди той да ме повика обратно в Йерусалим. Бях провъзгласен за рицар ветеран. Служих под неговите знамена по време на много нападения — той замлъкна и облиза устни.

Монбар стана на крака. Донесе гарафа с вода и чаша, която Берингтън напълни, а после отпи от нея.

— Спомена сестра си — прекъсна го Дьо Пайен. — Лейди Изабела, да, познавам я. Тя не беше ли самотна в Йерусалим?

— Не, братко — Берингтън поклати глава. — Тя отседна с другите дами в бенедиктинския манастир близо до Портата на Ирод. Господарят Трамле бе много любезен. Той дори й предложи малка къща в северната част на града. Тя си имаше своето наследство, а аз се грижех да не й липсва нищо.

— Какво стана в края на отминалото лято? — настоя Монбар и изгледа Дьо Пайен, сякаш бе ядосан от прекъсването.

— Късно през миналото лято — продължи Берингтън — около и вътре в Храма под купола, както и в други части на Йерусалим, бяха извършени ужасяващи убийства. Бяха погубени млади жени, а телата им бяха обезкървени. Да, Йерусалим може и да привлича праведните, ала приютява и обитателите на ада. Първоначално градските управители смятаха, че някой луд е повел своя нечестива война, защото жертвите бяха мюсюлманки, ала сетне бяха убити и франкски жени. Според мълвите смъртта им бе плод на черните науки, магия, вещерство, чародейство. Отправяха се обвинения. Имаше една вещица — Ерикто, говореше се, че била англичанка, пристигнала в града и се отдала на тайното познание. Патриархът и управителят на Йерусалим обявиха награди за залавянето й, ала Ерикто сякаш бе пазена от магии. Рядко я забелязваха, сякаш настина си менеше външния вид, така и не бе заловена. И така — той замлъкна за миг, — според приказките хората я виждали или да посещава, или да се навърта близо край сградите на Храма. Други източници пък намекваха, че Орденът на Храма може да е намесен, и по-лошо — че тайно сборище от магьосници е проникнало в нашия орден. Случаят с Хенри Уокън със сигурност не уталожи слуховете. Беше си спечелил зловеща слава, защото се промъкваше в града, посещаваше домовете на уличниците, продажниците, бордеите, пивниците и баните, посещавани от леки жени. Не беше кой знае какво, не бе достатъчно, та да бъде съден, ала подобни слухове се обърнаха в обвинения срещу ордена, че братята ползвали магия. — Берингтън вдигна ръка. — Разбира се, подобни обвинения срещу нашето братство са били отправяни и преди. Нашите писари и учени изучават тайното познание на евреите и на арабите, а това от своя страна всява смут у някои прелати на Светата Майка — Църквата, ала този път обвиненията бяха сериозни. Името на Хенри Уокън не слизаше от устите на хората. Господарят Дьо Трамле се обърна за съвет към мен като изтъкнат рицар тук, в Йерусалим. Покоите на Уокън бяха претърсени. Той притежаваше ковчежета и сандъчета с тайни чекмеджета и отделения. В тях имаше достатъчно доказателства, за да бъде обесен или изгорен няколко пъти.