Турците оглеждаха телата. От време на време проблясваше стомана и се чуваше задавен звук, когато довършваха ранените. Безжизненото тяло на Бернар дьо Трамле бе измъкнато, разсъблечено и провесено на желязна кука на една стена. Тържествуващи, турците затанцуваха, ликуващи, че са заловили и убили великия магистър на Ордена на Храма. Писнаха фанфари. Градски сановници, облечени в дрехи в червено и бяло, забързаха през площада, за да огледат мъртъвците. Бяха дадени заповеди. Под висящото тяло на Трамле бяха сложени факли. Дьо Пайен зърна рошавата червена коса на някога гордия си покровител, неговото тяло бе изцапано с кръв от зеещите рани на главата му, шията и корема. Сега и останалите тела биваха разголвани и обесвани, а дрехите и доспехите на тамплиерите бяха събрани в един кош.
— Ще ги провесят през парапетите на кулите. — Дъхът на Парменио бе горещ върху лицето на Едмънд. — Същото ще направят и с труповете. — Дьо Пайен трепна, когато върхът на камата на генуезеца се опря в меката му шия. — Господарю Едмънд — прошепна Парменио, — сега не е времето за смели, благородни подвизи. За тази нощ претърпяхме достатъчно такива. Не бъди глупак. Ако се разкриеш, и двамата ще умрем, при това бавно, така че ела с мен.
Едмънд последва Парменио дълбоко в мрака, сетне спря и се обърна. Не можеше да тръгне, не още, трябваше да види това. Телата на мъртвите тамплиери, вече голи, бяха завързвани с въжета и подготвяни да бъдат влачени през града. Тръбачите вече разпространяваха вестите из улиците, барикадирани заради нападението. Аскалон се съживяваше, и това се чувстваше дори и в тази зловонна алея. Запалваха се лампи, отваряха се врати и капаци на прозорци. Парменио сграбчи плаща на Дьо Пайен, шлема и бронята и ги напъха в купчина боклук, сритвайки мръсотията върху тях. Викна глас, остър и раздразнен. Генуезецът отвърна на същия език, после стисна ръката на Едмънд и го изблъска в мрака.
Следващите няколко дни се подвизаваха като просяци. Парменио накара тамплиера да се престори на ням, докато двамата се приютяваха сред гъмжащите легиони на бедняците в Аскалон, които денем се прокрадваха в сенките, а нощем изпълзяваха оттам. Парменио, опитен с езиците, играеше ролята си, хленчейки и молейки се. Изпросваше или крадеше хляб, гниещи плодове, канчета с вода и веднъж дори пълен мях с вино. Никой не ги притесняваше. Още повече, че градът се вълнуваше от вестите за отблъснатото нападение, за убийството на великия магистър на Ордена на Храма, говореха за трупа му, както и за труповете на другарите му, обесени голи над стените. Жителите ликуваха, че всички, които бяха проникнали вътре, бяха намерили смъртта си.
Дьо Пайен имаше чувството, че живее насън. Срамът, че не бе загинал заедно с Трамле, скоро изчезна. Всъщност, мислеше си той, великият магистър се бе отнасял злонамерено към него, а нахлуването в града бе прибързано и зле подготвено. Зачуди се какво ли се бе случило с Майеле. Парменио му бе казал, че техният събрат е бил зад тях, така че той или бе убит при атаката, или бе извадил късмет да се оттегли. Водеха тези разговори шепнешком в ъглите на мръсни ниши. Колкото до другото, трябваше да оцелеят. Тиери продължи да упражнява занаята си на просяк; бе ненадминат актьор, който можеше хем да отмъква храна, хем да представя себе си и спътника си като още двама бедняци в този град на просяците. Освен това той слушаше внимателно брътвежа по пазарищата и претрупаните тържища. Знаеше, че труповете на тамплиерите били извлечени през града, вързани за опашките на коне, преди да бъдат обесени извън бастионите. Това унижение обаче само бе направило франките по-неотстъпчиви. Сега те затягаха обсадата още повече. Дори бе по-опасно — те бяха отблъснали флотата, пратена от Египет, носеща така нужните за Аскалон запаси.
— Не се надявай на фараон 36 36 Парафраза на Псалом 145:3 от Псалтира: „Не се надявайте на князе, на син човешки, от когото няма спасение.“ — Бел.прев.
— каза Парменио, — нито на неговите коне, нито на неговата мощ. Слушай, Едмънд, трябва да останем скрити тук. Дръж се както досега, докато вдигнат обсадата, каквото и да става.
Тиери настояваше да останат в най-бедните части на града. Те напомняха на видение от чистилището: черните гърла на уличките, криволичещи между рушащи се къщи; отъпкани пътеки, покрити с изпражнения; горещи, прашни, зловонни тунели. Нямаше почивка, нямаше подслон, всяка хапка храна и всяка глътка вода бяха посрещани с благодарност. Дьо Пайен се отърси от потреса и стана по-бдителен. Сега вече се доверяваше на Парменио. Ако бе искал, генуезецът беше имал възможности да го убие по хиляди начини. Вместо това обаче той внимателно се грижеше тамплиерът да бъде нахранен и напоен, и дори споделяше припечеленото, когато го наемаха временно като носач на пазара за масло. В същото време успокояваше рицаря, че Дьо Трамле сам си бе навлякъл гибелта. Продължаваха да преживяват като бездомници и лесно се сливаха с тълпите. Парменио отбелязваше:
Читать дальше