— Не е случайност — измърмори той.
— Какво каза?
Дьо Пайен погледна надясно. Майеле, стиснал дръжката на преградата, го гледаше объркано. Нямаше и следа от Парменио. Едмънд поклати глава.
— Капаните на гибелта ме обкръжават — зашепна той, — дълбоката паст на смъртта се е раззинала.
Това не бе животът, за който бе копнял. Низам беше прав. Всичко бе заблуда, илюзия: нямаше ги паладините в бели одежди, възседнали бързи жребци, нямаше припяване на псалми в хладната сивкава светлина на зората, нямаше истинско приятелство или другарство. Това бе по-скоро долина на смъртта, ивица земя, осеяна с ями и капани, които той трябваше да избегне. И Дьо Пайен бе решен да успее.
Стигнаха подножието на склона, който отвеждаше към лагера. Горещ бриз облиза прахоляка. Разнесоха се викове да се помага на ранените, хора с носилки се втурнаха напред и натовариха покосените, завличайки ги обратно като омачкани чували. Трима сержанти донесоха ракитени кошове, пълни с отсечените глави на враговете, които после бяха набити в гората на колове, на фона на воплите на гайдите и предизвикателните викове, отправени към стените на Аскалон. Мъже сваляха панталоните си и правеха неприлични движения, осмивайки защитниците на града. Враговете отвърнаха. Мощният тътен на тимпаните екна над кървавите останки от битката. Вдигнаха черен флаг. Някакви фигури се раздвижиха по стената и отвън увисна грозд от голи тела, които се мятаха и танцуваха, докато примките се стягаха около шиите. Франките отговориха. Затворниците бяха избутани отпред, съпротивляващи се, разголени, набити живи на коловете. Кръв се проля отново, носеха се сърцераздирателни крясъци. Мишеловите и лешоядите кръжаха ниско и отлетяха в очакване на мършата.
Дьо Пайен тръгна към вонящия лагер, олюлявайки се. Щом стигна шатрата си, дръпна платнището и се свлече върху купчината завивки и чували, служещи за легло. Образи, спомени и мисли нахлуха в душата му като пясъчна буря: как се извърна да пресрещне нападателите си там, в Триполи; циничния поглед на Низам; прикритостта на Дьо Трамле, лукавите му, изучаващи погледи. Попипа малката кесийка, висяща около врата му, в която бе скрит кодът, даден му от Низам. Беше му невъзможно да разбере смисъла на арабските цифри, ала подозираше каква тайна крият те. Нима Дьо Трамле знаеше за кървавата вражда между асасините и семейството на Дьо Пайен и нима нарочно го бе пратил в Хедад, за да бъде убит? Нима и в Триполи бе нарочен да бъде погубен? Ала защо?
Разтревоженият Парменио го събуди от потния му унес. Дьо Пайен се взря към платнището на шатрата — навън светлината отмираше, а вечерният бриз разнасяше благодатна прохлада. Ехтеше скърцането на въжета, трополенето на колела, писъкът на осите, викове и крясъци, острото припукване на камшик.
— Какво става?
— Обсадната кула е готова. — Парменио замлъкна заради тръбенето на фанфарите. — Едмънд, великият магистър ни вика. Скоро ще започне голямото нападение към Портата на Йерусалим. Всички са свикани под знамената.
Проклинайки и мърморейки, Дьо Пайен се надигна. Все още облечен в ризницата си, той бе натъртен и подгизнал от пот, изгаряше от жажда, с лепнещи устни и леко подут език. Сграбчи кожения мех, наплиска лицето си и накваси уста. Влезе Майеле. Двамата рицари затърсиха мечовете, шлемовете, щитовете и камите си, сетне последваха Парменио навън — генуезецът изглеждаше малко нелепо с шлема си с форма на гърне, нахлупено на главата му. Събраха се при поставката за снаряжението и олтара пред поръбената със злато шатра на великия магистър. Бернар дьо Трамле се бе изправил в една каруца, над която се вееха свещените флагове на ордена. Настоя на висок глас за тишина. Сержантите въдвориха ред. Огромната шестетажна обсадна кула, отворена отзад, а отпред и от двете си страни отрупана с волски кожи, накиснати в оцет, тежко спря. Дьо Пайен се огледа и забеляза обсадните навеси, требушети и катапулти; зад тях стояха бойните талиги, изпълнени с гърнета с катран, бали слама, вълна, въжета и стърготини, подготвени за запалване. Миризмата на масло и смола уплътни въздуха. Парменио беше прав: нападението в прохладата на вечерта щеше да бъде страховито. Дьо Трамле потвърди това, като обясни как всички големи обсадни машини на франките, чудовища, наречени с имена като „Лошия съсед“, „Мъст Господня“ и „Адови огньове“, били поверени на тамплиерите. Щяха да направят пробив в Портата на Йерусалим или близо до нея и да организират защитна линия, докато останалите франки нахлуваха вътре. Беше открито слабо място в укрепленията и тъкмо върху него щяха да се съсредоточат.
Читать дальше