Пол Дохърти - Тамплиерът магьосник

— Внимавай — предупреди го Майеле. — Възвишенията са укрепени. — Той тупна с юмрук щита. — Дано това наистина да издържи.

— Deus Vult! — викна кралският рицар. — Deus Vult! 33 33 Deus Vult! (лат.) — Така иска Бог! — Бойният вик на участниците в Първия кръстоносен поход. — Бел.прев. — викът бе подет, когато всички те се наведоха към щита, чиито скърцащи колела застъргаха. Дьо Пайен забута заедно с останалите, без да обръща внимание на горещината, на носещия се прах, който се набиваше в носа и устата. Озърна се през рамо. Арбалетчици и тамплиерски сержанти ги следваха, движейки се по-близо до фланговете, за да наблюдават както стените, така и скалите. Зад стрелците се трупаше орда от рицари на коне, готови да се впуснат в атака. Дьо Пайен се зачуди защо той и другите бяха избрани за тази задача, ала после отпъди мисълта. И други понасяха основната тежест на обсадата. Прошепна стиховете на псалма за пътуването през долината на смъртната сянка 34 34 Псалтир: Псалом 22:4. — Бел.прев. . Щитът стигна подножието на склона с тропане и тракане, като си проправяше път напред, натъквайки се на камъни и дупки. Един от другарите на Дьо Пайен изруга, когато ботушът му се запъна в гниещите останки на труп, чиито кости се чупеха и пукаха под смазващите колела на преградата. Някакъв сержант изкрещя предупреждение. Едмънд отново се взря през дупчицата. Сега от бастионите се издигаше гъст пушек. Предупредителният вик долетя отново. Свистящ звук раздра въздуха, последван от огнена буря от запалени гърнета, пламтящи топки смола и намазани с масло камъни. Те падаха на земята и се разбиваха в лумнали езици и танцуващи искри. Огнена стена запълзя напред към щита и принуди мъжете зад него да започнат да кашлят и плюят. Последваха нови залпове. Повечето попадаха близо до фланговете. Един обаче прелетя над преградата и се разби в редиците на арбалетчиците, подпали трима от тях, превръщайки ги в живи факли. Те закрещяха и се замятаха ужасени, преди останалите стрелци да ги покосят, за да им спестят мъките.

Щитът отново се затъркаля напред. Последва нова градушка от пламъци. Една от топките смола удари края му, опърли лицето на един мъж, втечнявайки очите му като вода. Той се отпусна на колене, пищейки за облекчение. Кралският рицар ги подкани да бутат по-бързо, за да разстроят мерника на наблюдателите по бойниците. Вече наближаваха първите могили. Предупредителни викове долетяха, когато скритите зад скалите мъже се втурнаха към щита. Дьо Пайен и останалите бяха тласнати назад и извадиха мечовете си, за да срещнат врага. Воините с арбалетите минаха напред, коленичиха и стреляха. Някои от нападателите бяха покосени, а останалите заобиколиха преградата. Дьо Пайен се хвърли да пресрещне един връхлитащ турчин с развети одежди, чието лице и глава почти целите бяха скрити под шлем с шипове, от който висеше покритие за врата, изплетено от метални халки. Въоръжен с копие и кръгъл щит, турчинът запристъпва отдясно към Едмънд, като нанасяше удари от горе на долу и отляво надясно. Не улучи. Дьо Пайен блъсна мъжа, използвайки и меча, и щита си, за да го притисне към преградата. Нанесе силен удар в лицето на онзи и отскочи встрани. И други нападатели бяха отблъснати. Прахолякът се завихри. Тимпани забиха в бастионите, отговори им писъкът на франкските фанфари. Дьо Пайен се приближи към дъските, сетне се извърна. В същия миг една арбалетна стрела се заби в мястото, където допреди малко бе главата му.

Огледа се. Лудостта на бойното поле отмираше, врагът се оттегляше, не се виждаше нищо освен многото прахоляк. Кралският рицар изрева заповедите си и преградата се премести напред. Сега възвишенията стояха изоставени, а защитниците им бягаха към страничната врата, разположена високо в едната от кулите, ограждащи Портата на Йерусалим. Някои мъже стигнаха спуснатата им стълба, други бяха настигнати от франкската конница и прегазени, съсечени или пронизани с копия. Въздухът отново се раздра от писъци, крясъци, бойни викове и от стърженето на стомана. Тръбите от лагера провъзгласиха отбой. Строителите и зидарите, скрити зад кожите, предпазили глави под шлемове, се бяха приближили толкова близо, колкото бяха успели. Сега, очевидно, вече разполагаха с нужните сведения. Щитът — преграда бе дръпнат назад, а Дьо Пайен се опитваше да обуздае страха и паниката си, които бяха толкова силни, че сякаш гърлото му се стягаше. Не можеше да признае уплахата си. Осъзнаването на факта, че стрелата от арбалета можеше да разтроши черепа му, едва не стопи куража му. От една страна, беше сигурен, че нарочно е бил взет на прицел, ала от кого? Турците не носеха арбалети, а и той бе в самия център на големия щит. Враговете се бяха появили в краищата, преди бързо да се оттеглят, а и никой не бе пробил защитата, идвайки отзад. И въпреки това, незнайният му нападател бе изчакал той да се помръдне и се бе прицелил малко по-високо. Защо?