Пол Дохърти - Тамплиерът магьосник

Речта на Трамле бе посрещната с рев на одобрение, последван от зова на тръбите. Черно-белите знамена и знаци на ордена бяха тържествено развити и благословени, димът от тамяна се заиздига на плътни сиви облаци. Запяха химн и завършиха с победната бойна песен на ордена, възхвала на Бога — „Non nobis, Domine, non nobis“ . Бойните рогове ревнаха. Множеството на тамплиерите сформира широк и дълъг строй със стрелци по фланговете. Наченаха марша си, вървейки през местността, която Дьо Пайен в себе си наричаше „земята на тежката сянка“. Той все още се чувстваше слаб след първата атака, тялото го болеше, а коремът му се бунтуваше като врящ казан. От двете му страни Майеле и Парменио бяха потънали в собствените си мисли. Поспряха за миг, за да пийнат вода и да освободят оръжията в ножниците си. Сетне бяха готови. Огромните военни машини изкачиха наклона със страшен трясък и се затъркаляха нататък към стените на Аскалон. Едмънд погледна бляскавото зарево на очакващите ги врагове. Дим се издигаше от огньовете, загряващи катрана, маслото и другите запалителни материали. Виждаха се и върховете на балистите и катапултите, черни на фона на небето. Хладината на вечерта сега бе заменена от вихрещия се пясък, раздигнат от напредването на тамплиерския строй към Портата на Йерусалим. Бяха защитени от внушителната обсадна кула, търкаляща се отпред. Крещяха се заповеди. Мъже с орлови погледи донесоха, че защитниците били хвърлили през стените дебела плетеница от въжета за предпазване от кулата. Дьо Пайен стисна меча и щита след издаването на последните повели. Нападението щеше да бъде измамно. Трамле бе набелязал като истинска и основна цел тясната странична врата в кулата до Портата на Йерусалим. Щурмът по-рано през деня бе донесъл вестта, че тази врата била отслабена и било възможно да бъде разбита. Дьо Пайен опита да се разсее, като извика при себе си още мирни спомени: разходките с Теодор из горите на Ливан, описанията, които дядо му даваше за различните дървета и храсти, възхитен от величавостта на миртата или силата на дъба.

Писък го изтръгна от унеса му. Сега обсадната кула и другите бойни машини бяха близо до стените. Вечерното небе бе обгорено от проблясването на пламъци, стълбове дим и зловещо оранжево зарево, когато защитниците отприщиха огнена буря срещу настъпващия враг. Чуваха се скърцането на въжета, съскането на изстреляните снаряди, а камъни, слама, катран и парцалени топки се разбиваха около тях, сякаш огньовете адови бяха разцепили земната кора. Мъжете измираха с хиляди по ужасяващи начини: подпалени, изгорени, покосени от стрели, камъни или летящи късове метал. Писъците, крясъците и бойните викове призоваха огнени сцени от пъкъла. В очите на Едмънд те вече не бяха хора, а същества на мрака, струпани в своята бронирана мощ, готови да убиват, грабят, завладяват.

Бойните машини на франките се примъкнаха по-близо, запращайки залп след залп срещу стените горе. Най-сетне обсадната кула стигна портата и се блъсна в дебелата завеса от въжета. Тамплиери се катереха по стълбите вътре в кулата, готови да подкрепят мъжете, които вече се биеха на двете платформи на върха. Ала Дьо Пайен и другарите му бяха отвън; защитени от кулата, те можеха само да наблюдават ужасите на нападението. Мъже се извиваха, окъпани в масло, погълнати от огън, който стапяше телата им, така че броните и плътта ставаха едно. Войници, заслепени от торби с вар, се олюляваха, бягайки назад, само за да бъдат покосени от стрели или камъни. Сякаш от небесата на земята падаха тела и отскачаха. Стълби биваха отрязвани или разрушени от изблиците на пращящия гръцки огън. Спусна се задушлива чернота. Вихреше се пушек. Майеле проклинаше глупостта на Трамле, а покрай обсадната кула строителите домъкнаха таран, с който да блъскат стената отдясно на страничната врата. Портата бе залостена отвътре, ала в зидарията бяха забелязали слабост, някакъв недостатък при построяването й. Дьо Трамле, със свален шлем, крещеше на онези на третия етаж да блъскат вратата, докато таранът, скрит под покрива си като под щит, удряше с грохот стената. Сега нападението се бе пръснало и от двете страни на Портата на Йерусалим. Обърканите защитници не знаеха на коя страна да се обърнат, а Бернар крещеше заповедите си. Дьо Пайен, спотаен в сенките, можеше единствено да наблюдава, напрегнат и уплашен пред лицето на смъртта и разрушението, вихрещи се около него.

— Deus Vult! Deus Vult! — бойният вик приветства гръмовния трясък на камъните и зидарията.